Пътешествие в Англия - част ІІ

 

Англия - Мисия Авалон
Септември 2013 г.

Началото на пътеписа ще намерите тук ---->>> Англия - част І
 

 

Ден ІV - Плимът -> Тинтаджел -> Музей на вещиците -> водопад св. Нектан -> Чърчил

Тинтаджел (Tintagel) е известен като родното място на крал Артур и с пещерата на Мерлин.

Оставяме колите на паркинга и мигновено се устремяваме към информационния и сувенирен обект под формата на приятна едноетажна дървена къщурка. По пътя леко се захласваме по една пейка и по-точно по временно обитаващите района на пейката - дама англичанка с трима еднопородни дългокосмести черно-бели впетлителни и лесно впечатляващи се четириноги. Веднага бе осъществен многопластов и многоезиков (физически и словесноезически) контакт. Следват разговори, лиги, лапи, косми, реч, смях. От всичко по много и от всичко за всеки.

Един по един и двама по двама, а някои и по трима проникнаха в информационния сувенирен обект. Аз останах отвън да довършвам започнатото - разговори, лиги, лапи... В един прекрасен момент също толкова прекрасната дама ме помоли да занеса купичката на кучетата в къщичката. Няма проблем - съгласих се. Влизам целеустремена, купичката в двете си ръце поела и на касата въпросително поглеждам: "Къде това да го подреждам?". Жената реши спокойно и обстойно да ми обясни от къде вода да напълня, та кучешката жажда да запълня. "Не!" отрязах аз - "Имам заръка да оставя туй при вас.". Излязох доволна навън и точно появила се на слънце зад гърба си чувам как оставя се паницата и налива се водицата. Не можах да повярвам на ушите си - някой пълни вода в паница, която не засяга отглеждана от него животинска душица! Осъзнатото с такава сила ме обля, че чак таз' същата вода проникна и във моята душа. Напои ме успешно - дори през окото ми излезе стремително спешно.

Последваха куп тоалетни приключения, а те всякога бидоха забавления! Дамските отделения се превръщат в средище за развлечения - зад всяка врата, приютила жива плът се чува високодецибелна ясна глъч. Винаги трябва да има комуникация - коя в кое кътче се намира и как възхитата неудържимо в нея напира. Следва поредица предизвикателства - кое как се отключва, заключва, превключва, кое от къде и как ще текне, и странно - нищо няма да го секне. Как се задействат нещата от разстояние, едва ли не със силата на твоето съзнание. Английските тоалетни - коя от коя по-различни и впечатляващо епични! От всичките ни подобни приключения само едно искаше парични постъпления, но с изчакване на точния момент успяхме да избегнем и този регламент. Но за това малко по-нататък.

Английските улици. Ех, тез' английски улици! В малките градчета почти няма тротоари, трудно се разминават коли, а какво остава за дузина хаотично клатещи се глави. В странния пешеходен ритъм се понася и подобаващ звуков алгоритъм: "Алеле!! Алеле!! Виж колко яки са тия неща! А как красиво са извили над вратата онези цветя...", "Хей, а тук можем да си направим снимка на аурата. Искате ли всички групово?", "Аааааааа, виж онази ограда... и градината как добре й приляга", "Хайде да подушим това... ааааах! и задължително онова от другата страна" (следва вълниевидно пренасяне на дузина тела, оглеждащи се на всяка страна като всеки индивид се е съсредоточил върху различна плочка за проектиране за цялостното групово събиране). Ноооо всички към нас са сладко търпеливи и емоционално податливи, защото успешно сме си закичили венец "Аз съм любопитен чужденец!".

В тази омайна походка проникнахме в следващата ни находка.

Да! Веднъж стъпил там не можеш да си представиш друго място, където би се родил и израснал човек като славният крал Артур. Митичният простор ни вдъхновява - сетивата и мисловният обзор разширява. Пред теб се сливат и разливат океани, пещери, скали и руини. Преплита се реалност с други картини. Времето е като капка роса украсила стрък трева, като прашинка от скала, отронена в пръста. Ритваш камък, поемаш го в дланта и чуваш на конските копита песента, долитат неясни гласове от други, стари светове, не знаеш кое е минало, кое е тук и сега, времето - минало, бъдеще и настояще, оживява в една точка, в една честота. Виждаш фигури, почти докосват те, общуват с теб, говорят ти, езикът е необясним - непонятни са ти думите на всеки един, но разбираш... разбираш същността на познанията и целта на преданията. Вече си готов и в миг си Просветен. Не знаеш всецяло какво е, но знаеш, че в служба за добро е. И всичко туй попито е в косата ти и под ноктите на краката ти, в пръстите и гънките на ръката, дълбоко в зениците и дупката за обицата. В този миг на покой, в събирателната точка на времевия застой, там където в едно формирование съществуват и заедно битуват минало, настояще и бъдеще, там се сътворяват Чудесата, там се предават тайните и знанията на Земята.

Тинтаджел, Tintagel (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

       

       

       

       

      

Кой какво получил, кой какво научил, музика за спомен взехме и отново пътя си поехме.

Насочихме се към Боскесъл (Boscastle). Там ни очакваше Музей на вещиците... всъщност ние го очаквахме с нетърпение.

Разбира се, след прилежното паркиране на трите коли, се насочихме към дамските отделения няколко жени. Интересно! За пръв път, от както сме по тези земни ширини ни се случва за това удоволствие да събират пари. Е, какво да се прави! Хванах си бавно чантичката и с лека оскърбителна неохота забърках за паричка в джоба. В този тъй точен момент се появи мила дама до мен. На обявлението за желаната пара рече и отсече "Твърде скъпо е това!". Застина, наостри уши и звук отвътре долови. С усмивка на уста допълни с лекота "Някой има там. Щом отвори - влизаме без свян.". Много се израдвахме на това палуване - да престъпиш стерилната обстановка и то с дама англичанка си е за ликуване!

Запътихме се към Музея на вещиците.

Вещици. Повечето хора свързват вещиците с визия. И то не каква да е, а външност свързана с погнуса, потрес, страх и разни други, предизвикващи ужасяващо "Ах!".

Вещица. Дали вещизата по своята съкровена същност не е... просто един вещ човек? Създание с избистрено познание? Вещина в знанието да придобива сила и в силата да придобива знание, в уменията, които в себе си е открила и такива, които е намерила сили да развива... Вещината сама по себе си не е нито добра, нито лоша. Тя е събирателно за умение, а как ще използваш това умение е въпрос на лично усмотрение.

Влязохме като вятъра свободни, изключили всякакви вещерски ликове модни. Беше впечатляващо, а на моменти изумително вцепеняващо. Бе истинско и близко, бе далечно и цветисто. Бе вледеняващо и топло, бе многопотопно. Показан бе вещерлъка от различни страни - китно подбрано добротворчество и прокобно злосторчество. Като цялата ни реалност - свят с изящна дуалност.

Боскесъл (Boscastle) и Музей на вещиците (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

      

      

      

След внушителното вещерско попадение, решихме да направим лековито водопадно попълнение. Отправихме се към св. Нектан.

Водопад Св. Нектан - водопадът с работно време.

Точно сме се потопили в музиката, която си взехме от Тинтаджел - уникални средновековни сватбени песни, и трябваше да спираме звука, защото видиш ли - достигнали сме до целта.

Минахме през нещо като вилна зона. Впуснахме се по улицата в цветна проточена нишка, като дълго притаяван стон на съкровена въздишка. Попаднахме в на Робин Худ реалността - папратови потайности в гъсто обрасла гора, притъмнено мистериозна и по собствен начин грациозна. Около теб витаят всякакви невидими същества - подръпват те, прескачат те, натриват ти носа. Реката, сгушила безбройни ступи във водата, създава два приказно различни свята - "Този Тук" и "Онзи Там". Обожавам мостовете - осъществен копнеж за допир със съществата извън заобикалящата те среда. Дело на човешки ум и ръка. Интимна връзка между хора, градове, реалности и приказни виртуалности. Винаги усещането е особено - минаваш през таен портал и попадаш в тунел извън времето. Засмуква те, центрофугира те и те настройва на честотата на новата среда. Вече можеш да минеш от другата страна. Въздухът вече не е така мек и лек. Можеш да рисуваш в него и да оставяш своите следи, можеш да го пипаш и да го носиш в ръце дори, сякаш е омагьосано тантуресто джудже. Лек си като перце, а въздухът е два пъти колкото теб поне. Три крачки и си отново от другата страна на моста. По-удобната, твоята страна на моста.

Изведнъж слънцето да забързаме ни подкани, че си е направило да пие чай - десетина кани. Хоп-троп, препускане, галоп иииииииииииии... рязко стоп! Групата се бе събрала и в очакване да ни пуснат, майтапчета си заразправя. И така, като на шега, застигна ни вестта - "Часа за влизане не улучихте и с водопада не сполучихте.". Ха така! И таз' добра - водопад с работно време е това. Истина на истините бе това без капчица английска шега. Дори премигането не помага - действителността не се отлага.

В проточено формирование заслизахме в загатнато негодувание. Сред изостаналите крачки някъде отляво довя се нещо вяло. Прозувача като... "Ела, при мен се потопи. Измий се - туй що не е за теб от себе си свали. Отпий ме - с нови чудеса се напои.". Завъртях се. Имаше някакви хора, но бяха далеч. Само едно остава - духът на реката мен ме призовава. Три крачки и си от другата страна на моста. Там в мистичността потопихме разголени крака. Надупихме гъзета и насъбрахме куп камичета. Измихме си лицата, изтупахме си рамената и всичкото излишно търкулна се в реката. По течението запрескача, в две-три ступи се наджаса и в отвъдното се запренася. След успешното потапяне на някакви части от нашите тела в течащата лечебна вода дойде ред да наскачаме по колите (бяхме си забравили метлите).

Реката при водопад Св. Нектан (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

      

      

      

Скачане. Коли. Ритъм. Шалове. Веселби. Смръчаване. Шосета. Кръгови. Кръгови. Объркване. Чърчил (Churchill). Влизане. Кръгови. Кръгови. Тъмнина. Гора. Пустота. Тръпки. Храна?!?!!!?!? Чия? Сграда. Не нашата. Тъмнина. Гора. Пустота. Тръпчивост. Завой. Не този. Тъмнина. Гора. Пустота. Тръпчив... Паркинг! Нашият!

Хотелът ни се оказа в една гора от типа "Ако влезеш, никой не знае къде и... дали ще излезеш"...

Заслизахме от колите. Вече много уморени и до краен предел изтощени пътят си към стаите поехме. Някои бяха в хотелската част, а други бяхме в бунгалата в началото на гората. Настанихме се. Краката вдигнахме. Възстановихме се. Този път баните бяха типичните английски - отделни чучури за топла и студена вода и нещо си, с което не знаех как да се справя при къпането ;) Е, може и да не ми се получи супер успешно, но поне ми беше яко смешно :) След вечеря в бара се събрахме и бутилка джинджър дружно завъртяхме. И когато градуса се вдигна, за утрешния ден въпросът се повдигна: "Какво ще вършими и къде и как ще се кършим?". Всъщност как ще се кършим е ясно. Търсят се другите две неизвестни. Предложенията бях две - тръгваме към Уестминстърското абатство или повторно и по-дълго трамбоване по гластънбърските улици. Имаше разгорещени дебати по двете позиции, но не се стигна до коалиции. Тук няма компромисно положение - или едното, или другото решение. Някой предложи "Да гласуваме!". От всичките 12 пътуващи глави, една си бе легнала да се отмори, друга се отказа от гласа си, а останалите 10 напълнили с джиндър кръвта си се наведоха всеки над своята бюлетина да изпишат желанието, което в душата им има. И като в някой комедиен сериал - преброяването показа 50% на 50% след сигнала за финал. Опитахме се да обявим изборите за невалидни, поради факти твърде очевидни - неспазване на сухия режим. Но в крайна сметка решихме, че липсващата в групата отмаряща глава утре заранта ще си даде гласа. Тогава ще се определи траекторията ни за деня.
....
Олеле! Колко бавно идва заранта!

 

Ден V - Чърчил -> Гластънбъри -> Бишъп

Е, дойде!

Излезнах от бунгалото. Намерих се в мъглявата гора. Магическа, привличаща, тайнствена. Чудиш се дали е истинска и какво ще намериш в нея. Разходих се. Настръхнах, изтръпнах и се завърнах. След закуска ключовете върнахме и към колите свърнахме. В кръг се наредихме и вперени очакващи очи към снощи липсващата дама забихме. Запознахме я с тежестта и отговорността на нейната дума. След трепетно очакване ясно и отчетливо гласа си даде. Обявихме го за "Валиден!" и поехме към целта с водещото мото за деня: "Атрактивен!".

Гластънбъри ни очакваше в трепетно вълшебно обаяние, а ние бездиханно се потопихме в неговото очарование. Гмурнахме се по улиците му като неудържими делфини. Подскачахме, пискахме, смехът си навред разплисквахме, заигравахме се с вълните от индийски и други благовонни аромати, цветни одежди и музикални неземни звукови трептежи. Озовахме се и на местния пазар. Пълен с всякакви красоти повечето, от които ръчно правени творби. Аз замъкнах една раздърпана жилетка и едни ръкавици без пръсти. Ей на това му се казва добро попадение! :D

И така няколко часа в този дух. Наистина има нещо магично в този град. Все едно си в света на Хари Потър. И то съвсем реален, не измислен. Но каквото било - било. Наложи се да потеглим за следващата дестинация - Бишъп.

Гластънбъри, Glastonbury (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

      

      

      

      

      

      

За Бишъп не мога да ви разкажа нищо. Там само спахме в един хотел и то не в центъра, а в покрайнините на града. Нищо интересно. Точка. Следващ ден.

Ден VІ - Бишъп -> Лондон -> Бишъп

Дойде време и за заземяване. По програма днес ще се шляем из Лондон.

Бяхме си направили списък със забележителности, които искаме да посетим, но разбира се, на място трябваше да избираме и да съставим оптимален маршрут, така че да срещнем очите си с възможно най-много от тях в рамките само на днешния ден. Признавам си, че не помня какво видяхме. Помня само, че беше много, бе величествено, старинно, красиво. Бе пълно с живот. От всичко най-силно са ми се запазетили моментите в парковете, изядения сандвич пред Биг Бен, Бъкингамския дворец, пазар за старинни вещи, обиколката с туристическия автобус и пътуването по Темза.

Честно казано бих могла просто да се кача на някой туристически автобус и да си обикалям цял ден. Сградите, въздухът, атмосферата те изпълват предостатъчно.

Плаване по Темза. Срещата с реката ме изненада. Не знам защо не очаквах и толкова силно ме впечатли, че е мътна. Ама много мътна. Грам прозрачност няма и дори не възприемаш реката като вода, а като обединено множество от безпощадно разливаща се боза. Все едно в нея плават само нечистотии. Плашат ме такива води. Но може би заради красивия контраст около нас, се получаваше баланс и в душата ми. Плаването по Темза е истинско пътешествие - мостовете, всеки от които се отличава от останалите с архитектурен стил и замисъл те изпраща в различна епоха. За час пътешествие преминаваш през изсторията на града интересно поднесена с английския хумор на гида. Ама наистина са много яки тези англичани! :)
На тръгване изпихме по една джиндърова бира и се настанихме доволно в автобуса за Бишъп.

Ден VІІ - Бишъп -> Лондон -> България

Времето за спане беше малко, затова решихме да се освежим с по един душ и да се съберем в една от стаите в хотела на лафчекартибиракефкафе до съмване. Това винаги ни се получава добре. ДАже твърде добре! :)

Какво друго мога да споделя тук освен, че е някак свиващо сърцето оставянето на ключа от наетата кола. Та тя ни е била подвижен дом в продължение на 6 дни и сега трябва да я опразним. Трябва да заличим следите от ядките, найлончетата, някой изпаднал ластик, но оставяме във въздуха вътре да трепти енергията от смеха ни, от приключението ни.

После полетяхме. Полетяха спомените ни, емоциите ни, започнахме да се вглеждаме в новите намерени парчета от пъзелът "Аз". Всеки бе открил много нови неща за себе си, които да доразвие, но вече на родна земя.

Където са корените ти, там е най-благодатна почвата за теб.
 

 

Автор: Деница Ябълкарова

Към всички пътеписи...
Към предходното пътешествие...
Към следващото пътешествие...
 

А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)