Нещо свежо без повод

 

Автор: Деница Ябълкарова

 

Ако не откриваш твоя поздрав,
можеш да поръчаш специално сътворен
за всякакви хубави поводи от мен.
Пиши до contact@pozhelaimi.com.

* ° • ღ • ° *

А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)

 

Днес ми е тъжно.
От онова ненадейно появило се
красиво здрачаване в душата.

Нито тъмно. Нито светло.
Ни повей. Ни звън.
Тихо е. И е смирено.
Между два свята в трети уравновесено.

Сгушена в утробата на своята душа
в единствената къща
в най-далечния край на равнината,
отново се превръщам в прах от прахта.

Оголена до клетките на своето ядро,
до зародиша на първичното "Себе си",
изграждам наново пъпната връв със земята.
С пулса й ще начертая своите пътища
към върха на Планината.

* * * * *

Ако словото бе дреха,
как би изглеждала твоята?
Дали ще ти стои добре,
излята и по твоя мярка ли ще е
или от вси страни ще ти провисва
нелепо по чужди размери скроена?

Дали като калоферска дантела
красота и нежност по тялото ти ще разстели
или като дрипа обезобразена
по тебе ще се свлича
и при всяка стъпка ще ти пречи?

Дали ще бъде груба
и по кожата ти рани ще оставя
или като розов лъч по изгрев
в цялото ти същество
като мека топлина ще се разтваря?

Ако словото е дреха,
каква е твоята днес?

* * * * *

Изгревът я близна по голото й рамо
като спокоен котарак след обедна дрямка.

Отърка се в косите й да отмие
топлите следи от диханието на нощта.
Изпълни гърдите й със лекота
като набъбнал въздух с птичи песни.

* * * * *

Тя - тази, която
ме издига в нови
хоризонти и висини,
тази, която ми напомня,
че аз съм само семе
в нейните поли

и перо от дива птица,
която се нуждае
от нейния въздух,
за да полети.

Тя - тази, която
ме свързва с други
измерения, планети, звезди,
тази, в която

на всяка крачка виждам
Неговите изящни творби,
тя като тих ромон в мене
Неговите думи ми шепти

и във всеки мой атом
от милувките Му
оставя благодатни следи.
Тя - голямото вълшебство
с нежно име -
Планина.

* * * * *

На сърце ми е. В кръвта ми е.
Пулсът ни в едно е.
Обичат я и други, знам.
Но не ревнувам -
споделям я със всеки,
който във сърцето си я носи
с трепетна възбуда и със плам.
Обичам да я гледам отдалече
и взорът ми е все към нея.
Ръцете ми превръща ги в криле,
за да ме приюти във нея
за наш'та нова одисея.

И обичам, ах! как обичам само!,
в прегръдките й свойта жажда
за всичко истинско и диво
със всяко вдишване да утолявам.
И обожавам първичното начало,
което вътре в нея изживявам.

Тя е дива и необуздана,
но изцяло аз приемам я такава.
Не бих сменила ни една черта.
А тя е също мъдра
и винаги със всеки знае
кога да бъде топла, щедра,
нежна и добра;
кога да бъде люта и студена
и да разгърне скритата мощ
във нейните недра.

Тя калява мойто тяло
и разтваря безусловно
всичките ми сетива.

Знам, че винаги ще я обичам -
безценното богатство,
наречено със земни думи
Планина.

* * * * *

Тишината стана плътна.
Наедряла и окръглена.
Събра всичките им
премълчани мисли
в себе си.
Задръсти се.
Задиша тежко.
Нажежи се
и цялата изпълни се
със гняв като внезапно
паднала мълния
в тих и ясен ден.

Експлозия.
Взрив от разхвърлени
думи и мисли.
Забиха се като градушка
от метални стрели.
Създадоха своя
нова тишина.
Тишина, донесла
облекчение
със себе си.

* * * * *

Метаморфоза -
заченат с прегръдка,
живее
като възклицателна.

* * * * *

Рисувам музиката
с тяло.

Петолиние съм
в собствено движение.
Разпилени листи
на развихрен
диригент.

Седем ноти
живеят в моите ядра.
Седем сакрални ключа
отварящи една врата.

Рисува музиката
мойто тяло.

* * * * *

Дори морето
обича да се цели нависоко -
със цялата си същност
фучи, бушува и трещи.
Всичко изначално
свое преобръща -
дъно, същества, води,
та да може и за миг дори
вълната му да близне
изгрелите звезди.

Безмилостно разпръсква на посоки
натрапчиво соления си дъх.
Сетивата ни във себе си
ги увъртява, в центрофугата
на своята борба.
В един и същи миг
превръща ни във всичко
и отново пак сме нищо,
и на дъното сме, и
на гребена на някоя вълна.

Дори морето
обича да се цели нависоко,
но стремежът към
недостижимост уморява,
та дори морето
тогава в себе си се укротява.
 
В създаденият миг
на тишина
небесните тела
сами при него идват -
рисуват своят лик
върху спокойната вода.

Светилата сливат се
със неговата същност.

* * * * *

Лятото оставам
по морска пяна
от разлели се
по мен вълни,
изхвърлям дрехите
от стари мисли в океана -
гола да посрещам 
новите си дни.

Лятото аз раждам се
от срещата на перла
с изгубено от гларуса перо,
превръщам се във
блясък от светулка,
в написано
от нотите в сърцето
неизпратено писмо.

Лятото превръщам се
в звука от
хрускащия пясък
на забравени по плажа
парещи следи,
живея в погледа
и блясъка
на вечно влюбени очи.

Лятото със цялото ми Аз
усещам как
пулсът на Вселената
в сърцето ми тупти.

* * * * *

Понякога обичам
просто ей така -
в огледалото да се погледна
и откровено да въздъхна
"Ех, че красота!"

* * * * *

На зазоряване Когато срещат се мракът и светлината в тънката свещена нишка между двата ни познати свята, когато светлото съблича тъмната си роба, а мракът постепенно разбираш, че в същността си е утроба, когато всяка сянка придобива своя земна плът и всяка плът намира своята неземна сянка, когато слеят се Началото и Края... Тогава в теб възкръсва той - Безкрая.

Линк към клипа ==>> На зазоряване

* * * * *

Порядъчно полегнала
чакам порцията си сън,
а той говори
с някакви чужди мисли
отвън.
Много е зает.
Кога ли ще дойде
и моя ред?
И тъй...
чакам си.

Чакам си...
така.
Кичур пада на челото ми.
Отмествам го.
Решавам да му го върна
и аз падам върху него.
Боричкаме се.
Точно поемам надмощие
и сънят нахлува бясно
в помещението тясно.

Заспах.

* * * * *

Мириша на куче.
Улично. С мятащ се език, опашка и
лапа с насъбрана кал.
Кучешки дъх -
в него по малко,
но от всичко.

Мириша на куче.
Улично. И на рожден ден
на Приятел. Сърдечен -
плътна част от мен.

Мириша и на родния си град.

Обичам го.
И бистрите води на Приятелството.

Мириша на Обич.

* * * * *

Не ми се седи на стола,
не ми се ходи и във Mall-а.
Ще взема да се пусна гола
на някоя гондола.
Целият свят да ми е в краката,
а гърдите ми да порят небесата.
Косата ми да полети
до невиждани звезди
и там да нарисувам
паралелните врати.
Там ще отида и ще се върна.
Ще се върна, за да ви прегърна.

Отивам да се пусна гола
на някоя гондола.

* * * * *

Тихо кацам и
гола в утрото вървя.
Без нота звук насичам
пясъка под мойте ходила.
Зората мила
в прегръдката си розова ме е обвила
и разперила прекрасна длан
ме кани в своя храм.
Звезден прах и звук.
Сияние от съществата тук.
Минавам през портали
украсени с бледо жълти и розови воали.
Докосване, преливане,
танцуваща безплътност.
Вълшебство, сливане,
цветна многоплътност.
Полет. Крила.
После цялата галактика в мига.

Тихо кацам
и гола в утрото вървя.
Без нота звук насичам
пясъка под мойте ходила.

* * * * *

Обичам това, което съм.
Обичам същността си отвътре и отвън.
Обичам промяната в моето мирознание.
Обичам проявата на истинското си съзнание.
Никой друг не може това да ти даде -
само и единствено твоето сърце.
Ето защо толкова обичам и вас -
защото истински Любя своя Аз.

* * * * *

На никого и нищо не принадлежа, аз съм дар от слънцето и вечността. На никого и нищо не принадлежа, аз съм вятъра и морската вълна. На никого и нищо не принадлежа, аз съм въздухът във птичите пера. На никого и нищо не принадлежа, аз съм част от съзнанието на тази Земя.

Линк към клипа ==>> Дар от слънцето и вечността

* * * * *

Ти си светлина
и топъл лъч от красота.
Напоена си с живот
като заряд за мощен ток.
Муза си и вдъхновение
за обитателите на това измерение.
Дай воля на твореца в теб
да се лее като песен на поет.

* * * * *

Нещо те боли или пък тежи?
Куче.с.Бира веднага ти вземи!
Лекът е предвазначен
за хора с малък и голям обем.
Предозирането е невъзможно,
а прането след употреба - неотложно!
Комбинира се във всякакви варианти -
за миньони и гиганти!
Действа мигновено -
не чакате дълго както обикновено.
Нещо ти тежи?
Куче.с.Бира веднага ти вземи!

* * * * *

Феи Феерия, фриволност, духовна охолност. Лекота, крила, усещане за свобода. Многоликост, реалност, приказна виртуалност. Магия, светлина, вродена доброта. Длани, топлота, даряващи сърца. Дихание, живот, сътворяващ епизод. Материя, въображение, преливащо единение. Феи, хора, измерения. Вселени, единство, творения.

Линк към клипа ==>> Феи

* * * * *

Що е то винА?
Какво й е необходимо,
за да се настани във нечия Душа?
Ще кажеш, че е естествено следствие
на причинена щета -
та нали на това са ни учили от деца:
"Защо така лошо постъпи
и приятелчето си настъпи?
Ти си лош и виновен
и за радост недостоен!"

Вината е по-голямата злина
от действието, предизвикало това.
Тя е като ръждата -
обгражда те, разяжда те, изяжда те.
Тя е като бълхата -
малка, едва забележима
и все по тебе шава -
където те докосне, все те присърбява.

В началото е мъничко, нещастно и иска да яде
и като добър стопанин - даваш му колкото си ще.
Малко по малко неусетно расте,
завладява те. От самосъзнанието ти яде.
Защо лепнатата оценка приемаш
и постъпката си като лоша определяш?

Счупената стомна няма как да пренесе вода
и да полее прежаднялите цветя.
Една скъсана торба няма как да занесе
необходимата храна до нуждаещите се гърла.
Не изпитвай винА.
Никой няма полза от това.

Дошъл като светло проявление на Любовта
бъди това със всичките си сетива.

* * * * *

Аз съм трепета на вятъра,
ти си гъдела на пясъка.

Аз съм листопада на времето,
ти си ириса на прозрението.

Аз съм живота в утробата,
ти си писъка на совата.

Аз съм невидимата част от теб,
ти си моя завършващ куплет.

Не се вместваме в едно определение -
ние сме на Вселената произведение.

* * * * *

Подстригах си косите -
оставих ги дар на звездите.
Там някъде над други да блестят
и на раменете ми да не тежат.

Отрязах старото от мен -
на нищо няма да съм в плен!
Животът е музика и красота
и развята от вятъра коса!

* * * * *

И ето я - не може и думичка
тя да обели -
застанала във ъгъла едва -
трепери.
Свита на кълбо -
не знае как, с кого, какво...
Ту премръзнала се свива,
ту от жегата унива.

Не смее и сълза тя да отрони -
не ще бъде една,
а ще са милиони.
И ето я - не може и думичка
тя да обели -
застанала във ъгъла едва -
трепери.

Надява се това да е за кратко,
защото след горчивото
усеща се вкусът на сладко.

* * * * *

Защо понякога ни обгръща тъмнина?
За да сведем надолу глава?
Неееее! Животът няма за цел това!
Най-големият дар на тъмнината
е, че виждаме колко силна
е във теб и мен светлината.

Всеки има своята вибрация,
всеки сам определя
свойта трансформация,
защото ти не си буква безгласна,
а си създаден с мисъл
точна, красива и ясна!

И когато пак около тебе настани се мрак
отключи всичките си сетива
и ще видиш, че блестиш като Звезда!
И аз ще бъда там -
от дясната ти страна.

* * * * *

Гледам в огледалото отражение на хубава жена.
Виждам как променял се е във очите й света.
Минала е през какво ли не,
за да открие истинското си лице.
Някога за "грешните" решения е пробвала да съжалява,
но в плаващи пясъци на мига се озовава.
Пробвала е да не си прощава,
но болката не намалява, а гръмко се увеличава.
В търсене на "загубеното" щастие в свят на суета
въвеждала е свой ред и правила.
Но притисната във ъгъла Душата,
безумно търси поривът на свободата.
И ето, че във миг на тишина
чула шепот на отронена сълза
"Щом повикаш моите сестри
знай, че по вода ще ти върви.
И не забравяй, мила, че
след буря Слънце винаги блести!"
В този ритъм сърцето забило
и тихо промълвило
"Скъпа моя, Щастието
не се подчинява на правилата -
то има си основа една:
Любов към всичко, с което те дарява Света!"

Гледам в огледалото отражение на усмихната жена.
Знам как променила е света си тя.

* * * * *

Освобождавам се от всякакви обети -
ненужни рамки от стари завети.
Аз съм Нищото и Всичкото,
безусловната Любов,
тихият ромон и нежният благослов,
звукът от разперени орлови крила,
порещи въздуха със свойта свобода.

Не се нуждая
от обещания за ограничения,
защото съм вселената
в различните й проявления -
Любов във всички измерения.

* * * * *

Защо си спрял?
Земята се върти.
Защо си спрял?
Ето - въздухът лети.

Дори и Слънцето не спи.
Защо си спрял?
Всяка пора в теб шепти:
"Обичам това, което си.".

Защо си спрял?
Напред тръгни -
Земята се нуждае от твоите стъпки
и твоите следи.

* * * * *

Цял ден ма'аш краци по прашни пътища и камънаци. Тук цветченце, там козленце, а в крачетата - лайненце. Но това за планинаря е мечтана наслада - чаровната част от живота на номада. Море от планини, камъни, сипеи и гори - уж по земята вървиш, но се чувстваш, че летиш. Слънце тук ще те попари, чист дъждец там ще те погали... А някъде във края на маршрута, те очаква Хижата с уюта си прочута. Всичко в нея ти е свидно, мило и красиво макар и мъничко мърливо, но нали хигиената за туриста е като дрехата за нудиста - повече от излишна.

Линк към клипа ==>> Ей такова чудо е туристът

* * * * *

Защо са ни словата?
За да завъртим на някого главата?
За да запълним празнотата?
За да избягаме от тишината?

Защо са ни словата?
Дали са следствие на мисълта
и предшественик на делата?
Изразяват ли нашата емоционалност
и душевна уникалност?

Частици от дъха ни из въздуха плуват
и с красивата Вселена общуват.
Каквото на Света от себе си даряваме
това и получаваме.

Та... какво за нас са словата?

* * * * *

"Имало едно време"...
Защо приказките започват
винаги с това бреме?
Това означава ли, че
не вярваме в тях?
Толкова ли сме големи
или толкова ни е страх,
че нещо хубаво може
да се случи
и чудото във нас да се получи?
Не е необходимо да има
принцове и принцеси
или рицари в блестящи доспехи.
Нужна ни е само вяра,
Вяра без мяра.

* * * * *

Ей така, като на шега,
надникнах аз през твоята врата.
Лекичко и малко крадешком
на пръсти се промъкнах в твоя дом.
Мислех, че невидима, сама,
ще се разходя като сянка през нощта.
Но друг свят пред мене се разкри
щом пристъпих отвъд дебелите стени -
мисли разнопосочни из въздуха кръжаха,
а други плаваха във лодки от позлата.
Една от тях - гола и сама,
с усмивка ме съзря.
Поканена със нея да летя,
понесени на драконови крила
разкри пред мене нови светове.
А аз поднесох дарове от моето сърце.
Благодарна съм, че те познавам
и че на теб като Приятел мога да се оповавам!

* * * * *

За ракията с любов

В студение зимни нощи
твойта топлина ме сгрява.
Щом усети аромата ти
сърцето страстно заиграва.
А когато със приятели лудувам
винаги със теб будувам.
Дойде ли време за тост -
ти си нашият най-важен гост!

Плътна огнена вода,
течност сгряваща кръвта.
За това, че теб те има
безкрайно аз благодаря.

* * * * *

Какво е Прошка?
Дали е нещо, което носим като брошка -
дума за блясък и украса,
изречена да прозвънти в нашите
и чуждите уши?

Какво е Прошка?
Дали е поредната отлежаваща трошка,
оставена в ъгъла на дните
да ръжджасва и прашлясва?
Заемаща от нашето пространство,
а в заобикалянето й показваме
завидно постоянство.

Какво е Прошка?
Дали е кактус -
обсипан с бодли,
но обгрижван от ръце добри
с най-прекрасен цвят ще ни дари?

Прошка...
Дали след прошката боли
или двамата можем да дишаме с пълни гърди?
Прошка...
Осъзнатият избор да кажеш "Прощавам -
Сърце и Ум за теб отварям!"

* * * * *

Често чудим се на ум или на глас
"Защо това се случва с нас?!"
Не може ли препятствието да прескочим
и към удоволствието директно ний да се насочим.

Но как ще порастем,
ако една и съща храна ядем всеки ден?
Как ще се учим на нови чудеса,
ако с едни и същи хора ни среща света?

Как по пътища нови ще вървим,
ако не се спънем и посоката не променим?
Какво решавам да направя? -
Ще си изтупам колената
и ще продължа до върха на Планината.

* * * * *

Причудливи същества,
дошли да пътешестват
на планетата Земя.
Избрали тази красива сцена
да споделят своите умения.

С космическата си енергия
и сила на духа
придават красота
на всичко, докоснато от мисълта.

Контактуват с други светове,
знаейки, че границите са само
в човешките умове.
Причудливи същества.
Не сме ли всички това.

* * * * *

Познаваме се цял един живот,
но винаги ме изненадваш с нещо ново в себе си.
Познаваме се цял един живот -
минали сме през щастливи,
но и некрасиви истини.

Приятели сме цял един живот -
знам емоциите в очите и усмивките ти.
Приятели сме цял един живот -
знам колко бързо сърцето ти
може да тупти.

Приятели сме цял един Живот.
Знам - ако се почувствам изгубена,
в мрака ще намериш моята ръка
и запалена свещ ще ми подадеш на мига.

Приятели сме цял един Живот.
Можем да не се чуваме с дни,
но мисълта ни един до друг ни държи.
Щастливи са и тъжните ми дни,
защото мой Приятел си ти.

* * * * *

Навън се гонят ветрове,
борят се за одеялце две овце:
- Искам го за една нощ поне!
- И на мен ми е студено. Беееее!!!
- Ами хайде да се съберем,
под едно одеялце двамата да се заврем.
И без друго правено е то
от наш'то руно!

* * * * *

Заседнала е буца във душата -
всичко ли трябва да става
във "реда на нещата"?!
Защо ни е страх от нещо извънредно,

което не е поставено
в рамките "редно"?
Затваряме сами себе си в кутии,
лепваме си етикети и

превръщаме се в ходещи пакети.
Не искам Животът ми на това
да се оприличава -
поточна линия, скроена

по нечии разбирания.
Животът ми е Свобода! -
избирам да правя това,
от което има нужда моята душа!

* * * * *

Чувствата си добре успахме,
магията във нас къде скътахме?
Неусетно превърнахме се в скучно отражение
на посивялото ни въображение.

За ударите на сърцето оглушели
не виждаме по-далеч от материалните предели.
От сън дълбок се събуди, глътка въздух поеми
и Света със всичките си възприятия усети!

* * * * *

Знаеш ли...
Знаеш ли, че замък от пясък се гради,
но е неустойчив и за най-леките вълни?
Знаеш ли, че кафезът дори с позлата
означава край на свободата?

Знаеш ли, че и зад най-плътната мъгла
има слънчева светлина?
Знаеш ли, че в основата на всяка сбъдната мечта
е лежала вяра, че в реалност ще пребъде тя?

Знаеш ли, че всяка истина и заблуда
са плод на нечия изказана дума?
Ти избираш какво и как
да претвориш с ума.

* * * * *

Понякога се чувстваш като риба тон
задушена във доматен дом -
някой друг определя правилата,
а от теб се иска да участваш във играта.

Винаги тръгваш с десния крак  -
смята се за добър знак.
Купуваш прах за пране,
готвиш някакво ядене...

Пристягаш се след ставане,
пристягаш се за лягане...
Дали Животът не е повече от това
да уцелиш най-яката промоция?

Дали Животът не е повече от това
да отидеш точно в 9 на работа?
По пътя помириса ли цветята,
видя ли синия цвят на небесата?

Срещна ли с очите си непознат,
усмихна ли му се с поглед благ?
Не чакай чудото да те връхлети -
и животът ти във миг да промени -

Чудото си ТИ!

* * * * *

Ходещи в захлас,
смеещи се с пълен глас
двадесет човека влизат в час.
Пълна лудница настава -
залата се олюлява,
в пъстър ритъм заиграва.
Един напред, друг назад -
важното е да са в такт!
Пеят, викат и се смеят,
сърцата весело лудеят!
А учителят напет,
застанал най-отпред
с усмивка под мустак
ще въдворява ред:
"Ви-сооооо-кооооо краката!" -
диктува правилата!
Игриви крачета, сякаш
летящи мечета
в ритъм див се понасят.
Това е чудото на хорАта -
еуфория на пъстротата!

* * * * *

Аромат на прасковени цветове
довят от топли южни ветрове.
Дантелена рокля по тревата тича.
Синчец зад всяко стръкче с усмивка наднича.

Носете боси танцуват по полята -
весело се гъделичкат със цветята.
Пеперуди из въздуха щастливо плуват,
на всеки мек повей се любуват.

Създават свят от нежност и от цветове
с красивите си пъстроцветни криле.

* * * * *

Нестинарство

Ярки пламъци нощта раздират,
песни и хорА край огъня се вият.
Щурци от други светове припяват -
с вълшебството на пътят Млечен
те ни поздравяват.

Тъпан бие, хоро се вие,
кон цвили, гайда свири.
Боси крака по жаравата танцуват -
с нестинарския си ритъм
нощта вълнуват.

Изгряващо красива
Луната дива
поръсва ни с
опияняваща магия.

* * * * *

Обширни зелени поля,
плътен мирис на прясна трева.
Проливен дъжд вали -
отмива гъстите мъгли.

Внезапен грохот от копита
като близък гръм връхлита.
Жребци във мощен бяг летят,
от подковите искри хвърчат.

В ноздрите живот кипи,
в очите пламък жив гори.
Родени да бъдат диви
в галоп развяват буйни гриви.

Като истинска стихия
изживяват свободата
и нейната магия.

* * * * *

Какво би станало,
ако вместо отдадени на страх,
изпълним себе си със смях,
дори и плах?

Какво би станало,
ако вместо "Не!",
кажем "Да"
на своето желание?

Какво би станало,
ако не мислим, че грешим,
а смело в неизвестното
се потопим?

Дори семето грозничко, мъничко,
изглеждащо като прашинка
в ежедневието скучно,
избуява в красив цвят с нежен аромат,

щом отглежда се
с търпение
и полива се
с благоговение.

* * * * *

Какво наричаме Реалност?
Живее ли това понятие във неутралност
или стои затворено във някаква концептуалност?
Съгражда ли я всеки кой как знае
или за нейната същност нехае?

Забравили за своята отговорност
понасяме "тегобите" й със завидна жертвоготовност!
В необятни гробища за мечти
превърнали сме нашите души.

А дали Реалността
не е най-голямата илюзия в света?
Сам избираш какво ще създадеш
не някога, а днес:
мечта, реалност или... мечтаната реалност?

* * * * *

Сълза...
Като нежна роса
върху крехка трева.
Сълза...
Толкова малка капка вода,
а побрала в себе си цялата тъга...

Сълза...
Не си сам щом паднала е от лицето тя
и споделила е тежестта на мъката.
Сълза...
Сбогуваш се с несбътната мечта,
за да направиш път на нова сега.

Тя с радост ще дари твоята душа,
защото грижовно е полята от отронена сълза.

* * * * *

Не бягай след щастието,
а редом със него,
не само хвъркай от радост,
а лети все нагоре
и винаги смело.

* * * * *

Всеки тебе те познава
и с усмивка поздравява.
За хората си вдъхновение
и светлина за цветно настроение.

Като слънчев лъч ги озаряваш
и със щастие даряваш.
Пожелавам ти светла бъднина
и по пътят свой да вървиш със лекота.

* * * * *

Спомен от отминалия ден
с нова гиздава премяна натъкмен
с поглед премрежен,
проникващ някъде дълбоко в мен.

В спомен от отминалия ден
в любов... и още нещо потопен
събирам късчетата разпиляни в мен.
Няма добро и лошо парче -

всяко е част от пъзела на моето лице.
Ако някой от тях настрана отделя,
ще загубя част от красивата картина
на моята душа.

Спомен от отминалия ден,
с ефирна рокличка стъкмен
танцува нежен валс със мен.

* * * * *

Пътища еднопосочни,
улици разнопосочни.
Кръстопътища разни,
магистрали вълнообразни.

Кръгови движения,
задръствания в пътната артерия.
Червени вълни, зелени вълни.
Скоростни отсечки,

малки пътечки.
Пътища пусти, а понякога и гнусни.
Пътища с уханни лехи,
дървета и напояващи води.

Не олицетворява ли
всичко това
пътната схема
на мисълта?

* * * * *

Колелото се върти,
изрежда се върволица от всякакви дни.
Вечер гледаме прогнозата за времето,
а Слънцето във нас оставяме удремано.
Устремени в измислено запълване
на времевите "празнини",
изгърбваме се от безсмислено важни дела,
изпълнени с огромна кухина.
Уморени от това препускане
съществените неща покрай нас пропускаме.

Колелото се върти...,
но посоката му определяш ти.

 

Автор: Деница Ябълкарова