Ех, Любов, Любов...

Автор: Деница Ябълкарова

Ако не откриваш твоя поздрав,
можеш да поръчаш специално сътворен
за всякакви хубави поводи от мен.
Пиши до contact@pozhelaimi.com.

* ° • ღ • ° *

А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)

Открий видеостиховете и във YouTube канала ми и усмихни деня на скъп човек ღ
 

* * * * *

* * * * *

* * * * *

НОВИЯТ ГРАД

Спъваше се и падаше
при всяка своя крачка.
Постоянно.
Сред руините на собственото си сърце.
Нащърбени останки
от последното влюбване.
Но с рани на коленете,
продължи да създава
своите нови крачки.
Един ден проправи първата си пътека.
На следващия я кръстоса с няколко други.
Построи първите си къщи
и им сложи табели.
Нови. Дървени. Със собствен дух.
Намери вода
и създаде няколко кладенеца,
та всеки жаден скитник
да може да се утоли.
Неусетно построи нов град
върху руините на стария.

* * * * *

Погледнах те
с черните очи на птица.
И видях гнездо във теб.

Погледна ме
със сивите очи на вятър.
И остави само съчки, кал,
откъснато перо.

* * * * *

ВЗАИМНОСТ

Обичах те
както се обича плюшено мече -
грижех се да си заситен
и без ласка в своя ден да не оставаш.
Честичко пришивах ти
и някоя разкъсана черта.
И козината ти приглаждах
при всяка наша среща.
Вечер най-старателно
те полагах в ложето на мислите си
вътре в мен.
С надеждата, че някой ден ще се събудиш.

Обичаше ме
както може да обича плюшено мече.

* * * * *

Думите ти ме подгониха
като глутница озверели хрътки.
Забиха жадни за плът зъби.
Разтресоха ме, давиха ме.
И накрая удушиха

твоя образ вътре в мен.
В последните ти мускулни спазми
пак искаше да се хванеш за мен.
Пак исках да се хвана за теб.
И да се олюлеем в онзи образ,
който не можем да бъдем.

Но улавяме само
сухия въздух помежду ни.

В началото бе словото.
В края - също.

* * * * *

Болиш ме като топла кръв
нахлуваща в безжизнените вени
на замръзнали крайници.

* * * * *

Срещаме се.
Повече у вас, по-рядко у нас.
Всеки път ми представяш
нова стая от дома си.
Понякога откривам място за себе си,
а често - не.
Не питаш как е вътре в мен.
Прибирам се.
С откраднати ненужни вещи от дома ти.
Няма да ти липсват.
Няма да ти липсвам.

* * * * *

Те се съчетаха
като цветовете на дъгата -

абсолютно различни,
но заедно -
цяло природно чудо.

* * * * *

Понякога искам
просто да изляза
и да цепя дърва.
Да цепя, да цепя.
Да цепя.
Докато се стопля.

Защото очевидно
ти няма да направиш
нито едното.

* * * * *

Череша

Изяжда плода.
Облизва най-старателно костилката
с прецизната точност на сърдечен хирург.
Изплюва я. С цялата й непотребност.
Взел е каквото е могъл -
непокорния й кисел вкус и всичката й сладост.
Мекото присъствие на сочна пролет.
Цялата й руменина.
Потъпква я в земята
с тежестта на всичките си изживяни дни.
Обръща й гръб
и с походка на гладен котарак
пристъпва към следващата.

След години се спира пред черешата.
С жаден поглед в напращелите й плодове.
Недостижимо далече. Пуснала корени в чуждия двор.

* * * * *

Писмо

Отново въздухът в дробовете ми олекна.
А кръвта ми спря зъбците на времето.
За да може погледът ми да се плъзне по думите ти.
Да ги обходи леко, нежно и дълбоко
като възнасящ танц на шаман.
Като жадната за стъпките му земя.

Слова ти се разтвориха в мене
като бучка захар в ментов чай.
Онези - извезаните в грижлив накит от букви,
и другите - потънали плътно в гънките на листовете.
Точно под бялото на редовете.
Накичени една до друга като лястовици на жица
думите ти грижливо ме обгърщат в топлия си птичи пух.
Тежко седналите облаци в душите ни
запрятат плътните си бели одежди. Стават и си тръгват.

Писмото ти.
Което още не си написал.

* * * * *

Живееш в топлото на устните ми
като неиздишан стон,
като думи непомислени,
като мека лекота на кацнало перо.
С което цялото ми същество лети.

В тихото подножие на мислите ми
съградих ни храм. Ти си в него.
И никога сам.

* * * * *

Присъствието ти.
Е вятър в крилата на птица.
Полет покрит с чисто небе.

Присъствието ти.
Е горски дъжд.
По листата на сочна малина.

Присъствието ти.
Е падаща звезда.
Пожелание тихо за нещо красиво.

Присъствието ти.
Е вечност.
Импулс в сърцето ми.

* * * * *

Вятърът прави безобразията с косата ти,
които пръстите ми неистово желаят да й причинят,
а брадата ти нахално се наежва
и разбърква словата ми,
като пърхащи гладни лястовици
в отеснялото им гнездо.

* * * * *

Чух го.
Отново онова студено
стоманено потракване
от пълнене на пощенски кутии
със всякакви нечакани писма.

Пропълзя до мен,
ощипа ме до настръхване и
нахлузи пантофите на краката ми.
Толкова непохватно,
че винаги единия го губя
на третото стъпало на долния етаж.
Завря жадно ръката ми
в пълния стомах
на преялата ми с чужди слова
сива пощенска кутия.

Но в нея зееше единствено празнотата
от липсата на най-очакваното писмо.

* * * * *

* * * * *

Сърцето му иззвъня
като случайно изпусната
в музея монета.
Запремята се в краката му
като изхвърлена
от морето риба.
Той искаше единствено
да влее цялата си същност
в нея.

И там да открие
новото си име.

* * * * *

Ще те допусна
само с чисти мисли
в сърцето ми да бродиш.

Ела във първородна голота
без накит от излишни думи.

* * * * *

Мирише на алени пътеки
и на мек следобед пълен с теб.

Мирише като да откриеш
тайните планети
на някой друг човек.

* * * * *

Благодаря ти,
че ме носиш в сърцето си.

Благодаря ти,
че разширяваш моето.

* * * * *

* * * * *

Вятърът катастрофира
в наболата му брада.
Заби се на парчета
в хълбоците й.

Татуира бягаща сърна.

* * * * *

* * * * *

Облечен в мълчание
рисуваш голото си
отражение във мен.

Роди се бездна
и мост разрушен.

* * * * *

* * * * *

* * * * *

Сподавено дишане.
На пресекулки.

Аз живея
някъде между тях.

Ти.
Закотвен
в пространството
между двете ми ребра.

Кръвта ми извира
от твоето сърце.

* * * * *

Видях те.
Прегръщаше я.
Целувките ти се сипеха
по кожата й
като напоителен
пролетен дъжд.
Косъмчетата по тялото й
настръхнаха жадно.
Изправени пред желанието
те търсеха още
и още.

Свиреше по нея
сякаш бе пиано.
И всяка нова нота
бе ново послание.
Създаде в тялото й
няколко симфонии.
Прегърна я.
И всичко почна
отначало.

От всяка нейна точка
съзвездие си начерта.
Ти бе нейната опорна точка,
тя - твоя въздух и
светена вода.

По бенката познах я -
в жената себе си видях.
Понякога изкарваш ме
от кожата ми,
но... така и музиката
в себе си видях!

* * * * *

Отломките от
разбитите й емоции
се забиха
като захвърлени дрехи
от бурна среща
в наболата му брада.

Той отнесе всичко
със себе си.
Остави само кървави следи
и гола болка
от лявата й страна.

* * * * *

Красотата ти
е ежедневие, което
цялата ти същност
ми отдава.

Душата ми
летяща птица е.
За твоя дар
те благославя.

* * * * *

не те искам завинаги
а тук и сега
не искам да си мой
а на вечността

* * * * *

Тя го обича.
Искаше любовта й
да няма граници.
Да надхвърли рамките
на нейния и неговия свят.

Напусна го.
Само така можеше
да го обича
като цяла една
Вселена.

* * * * *

Обичах те във твоята безплътност

и разширявах дните си със теб.
Съчиних си даже твойта звучност
и прелитах през галактиките с теб.

Сега застанала съм на вратата
и чакам да те зърна.
Дали ще те позная...
Навивам притеснено
роклята от края.

* * * * *

Там, където свършват пръстите му,
започва фантазията му.
Дръзка, смела, плътна.

Мъжка.

* * * * *

Влюбих се в теб през Септември,
когато лятото отдръпна се назад.
Когато есента поръси ни със злато,
когато кестенът дари ни с аромат.

Нарече ме "Луна безкрайна"
и в реката твоя аз се отразих.
Направих снимка черно-бяла,
та споменът ни да остане жив.

Влюбих се в теб през Септември,
когато късчета небета в тебе сбрах,
когато сътворихме нашата комета
и станахме във мрака светлина.

Когато разпилях си в тебе цветовете,
да, всичките ми до един,
събра ги и направи ни планета,
в която своя път да сътворим.

Влюбих се в теб през Септември.

* * * * *

Рамене
опънати назад.
Гърди
усещащи възход и спад.
Любов.
И пак. И пак!
Кажи го.
Високо, но
наум.

Влезнах в кожата ти
и във твоя ум.

* * * * *

парчета тела
кръв
разкъсани сърца
вятър разчиства
следи
останки от борба
нокти
изтъргани стени
реалности отхвърлени

любов
дишала някога
преди

* * * * *

Ще изтръпна
и нещо ще ме стегне.
В скута ти ще се завърна
и ще ми олекне.

* * * * *

Обича с настръхнали гърди
около него бавно да кръжи
и наежена без глас
да разгръща свойта страст.

Обича да го гледа
как в тялото й потопен
създава техният неписан
в календара ден.

Обича около него
да се сучи и върти
и на аполоновите му гърди
с жадни пръсти да трепти.

Обича танцът на
широките му рамене
и там да се люлеят
нейните нозе.

Обича светът му
в нея да пулсира
и любовта му на потоци
в нея да се влива.

* * * * *

* * * * *

Хей, Любов! Сънувах те.
Яви ми се като забулен лунен лъч,
дирещ своя птичи глъч.
Ревниво пазеше си за мене светлината -
щом ме познаеш да ми поръсиш с блясък крилата.
Търсеше ме в безкрайни амплитуди
и в галактики разнопосочно други.

Хей, Любов! Сънувах се.
Явих се като ноти разпилени,
вихрещи се в необятните терени.
Разливах се в красива симфония по Земята,
но ревниво пазех за теб звукът на тишината.
Търсих те в безкрайните простори
и по близките съседски двори.

Хей, Любов! Сънувах ни.
Преобърнахме един за друг Земята,
за да се срещнем с очите на Душата.
В тихо откровение двамата блестим
в картината, която заедно творим:
Триединството във светлина -
Аз, Ти и Обичта.

Хей, Любов! Живея те.

* * * * *

Знам, че си някъде там...
Не знам дали на тъмно живееш
или над някого като слънце грееш,
но знам, че обичаш да се смееш.

Знам, че си някъде там...
Не знам дали си сам
или в компанията на хубава жена
гледаш залеза преди нощта...

Знам, че си някъде там...
И знам, че някой ден
ритъмът на твоето сърце
ще затупти в едно със мен.

* * * * *

Защо не влезна?
Защо само почука?
Защо вратата не отвори -
за да не задуха?

Не е ли Вятърът
танцът на промяната?
Не е ли Вятърът
движещата сила
и за двамата?

Ако го няма, за да издуе платната,
лодката ще остане неподвижна във водата.
И какво от туй, че ще задуха -
ако не бяха Ветровете,
нямаше да се срещнем тука.

* * * * *

Стараех се да не показвам чувства,
стараех се да бъда просто твоя дружка.
Стараех се със цялото си Аз
на емоциите свои да не давам глас.

Исках да ме видиш в пълната ми светлина
без да насочвам прожектора в твоята ръка.
Исках сам да избереш
името, с което да ме назовеш.

И ето, че сърцето ти избра
да ме нарече своя сестра.
Не знаех, че тази дума може да тежи,
не знаех, че от нея може да боли.

Не знаех как да реагирам...
Затова безмълвно се прибирам.
И все пак... по-добре сестра,
отколкото никога да не бях опознала
твоята душа.

* * * * *

Не, аз не съм гума -
не можеш с мен да изтриеш
изказана от друг обидна дума.

Не, не съм напитка -
колкото и от мен да пиеш
бели петна за миналото няма да развиеш.

Да, приличам на дъга,
но не мога аз да оцветя
нощта във твоята душа.

Аз съм Новото.
Новото желание. Новото послание.
Само като всичко Ново
мога да живея в твоето съзнание.

* * * * *

* * * * *

Любов...
Като блажено ухание проникваш в моето съзнание.
Като цветно сияние обграждаш ме с очарование.
Като червено вино вливаш се в кръвта.

Любов...
Усещам те със всичките си сетива.

Любов...
Топло дихание гали гръдта,
пръсти се вплитат в меката коса...
Четири нозе щастливо боси
танцуват по ливади зеленокоси.

Любов...
Нежно докосват се два свята,
както срещат се роса с тревата.
Две души летят една до друга и на свобода,
тъй както пеперуда пърха със крила...

Любов...
Усещам те със всичките си сетива.

* * * * *

Като пустинна буря през мен премина.
Разпръсна ме на парчета стотина...

Бях ръцете ти, бях нозете ти,
бях всичко, от което се нуждаеше ти.

Бях капките в дъжда,
бях трепета на гореща мараня.

Дадох ти крила,
но с тях далече отлетя.
 

Автор: Деница Ябълкарова