За мерак

Случвало ли ви се е някога да не ви се работи?
Ей така - седите си в офиса, цъкате си нещо там, което шефовете ви намират за важно, извънредно важно, категорично неотменимо важно, а на вас нещо друго ви цъка отвътре... Лелей! Душичката ви става, изключва компютъра, казва Чао! Бъдете щастливи и без мен. Ще се срещнем пак, ама някой друг ден. Излиза със ситни забързани крачки и затваря с леко едва дочуто пукване вратата след себе си. И в офиса остава само тялото ви, което безспирно и неуморно продължава да цъка по клавишите онези безобразно важни фирмени дела.

Случвало ли ви се е някога да не ви се работи. В неизразимата слънчевина, проникваща през прозорците на един безкрайно наедрял работен ден.
Какво правите тогава?
Как да угодите на душичката си?
Ами пишете до шефа и си признайте всичко. Ама всичко. На мига. Сега. Веднага.
Кажете му точно колко и точно как не ви се работи.

¸.✫° * ღ  * °✫.¸

Аз си отпуснах моята така - седнах, запретнах ръкави (добре де, беше топъл септемврийски ден и бях с къси ръкави, но това е само, за да сложим малко пудра в историята. Другото си е истина.), отворих e-mail-а, навързах думите една след друга, точно както ги откривах в душата си. Намерих онзи тъй важен бутон Send и оставих писмото да прелети. От моето бюро до шефчетата ми (да, те са няколко, точно както си има една приказка - шефчето никога не идва само...). И ето така се случиха навързаните ми слова:
 

В този тъй празничен ден
никак не ми се работи на мен.
Ще разчитам на шефа да ме пусне,
че душата ми да се отпусне.
Лениво вкъщи да приседна,
в мекото ми канапе да се изтегна.
И ще пия небрежно кафе след кафе,
и ще ми е тъй весело и безкрайно добре!
Ще си пусна малка нощна музика с мерак,
с най-ефирната си туника ще затанцувам в такт.

Шефе, в този тъй празничен ден
как да ми се доработи на мен?

И тук вече ще речете Туй не може да бъде истина! Туй не може да съществува!
Но уви! В такива минути, да! - точно в такива минути се раждат чудесата. Онези истинските и твърде реалните чудеса.
По-голямото и по-красиво шефче ми направи кафе. Едно такова ароматно да ти отключи всички сетива и да запърхаш с мигли в красотата на деня ღ и едно такова горчиво та да ти настръхне всичкото Аз (сиреч - безкрайно мнооого вкусно), и горещо та да ти се стопли душичката. Как, кажете как да не се развихри човек в изобилно големи работни ри(т)ми?
А по-малкото и чаровното ми написа следния сърцеразтупващ отговор:

Ако Деница заработи,
ще празнува юбилей.
Всичко ще тече по ноти,
Шефът й ще каже "Брей!".
Иначе, на бързи обороти
Дени с първия тролей
ще разказва анекдоти
за Момчи - новия злодей.
 

И така, драги ми свежинкари - какво бихме заключили без да правим литературни анализи?
Ами споделяйте си. Казвайте си туй що ви е на душичката. Оказва се, че и шефчетата имат такива - топли души имам предвид ღ

¸.✫° * ღ  * °✫.¸