Молба за отпуск

Началото на свеж невинен юни е.
Довчера земята се обливаше в дъждове като да е есен, а днес - изряло ми е слънце над челото и душата ми напича.
Напича, напича та се не трае.
Душичката на място не трае.

Седя си в офиса и тракам по клавиатурата.
Правя някакви ултра мега важни работи.
Важни за някой друг.

А лятото в душата ми напира да ме залее със солта на морето.
Краката ми парят от бленуването за пясъка.
Ръцете ми все по мъчно бродят и едва напипват клавишите.

Кога, кога отново ще дойде този миг?
Кога отново всичко ще стане ей така.
Като на снимката.

Казват: Каквото сам си направиш, друг не може да ти го направи.

Та затова реших да поема нещата в свои ръце и да подам до Шефа си молба за отпуск.

¸.✫° * ღ  * °✫.¸

Шефе, шефе, шефе,
Имам нещо важно да ти кажа –
знам, че много, много
на работното бюро не му приляга,
но откровеността във мене
твърдо го налага –

Хич, ама хич не ми се работи.
Душата ми вече живее на морски обороти.
Ето че дори вкуса и мириса
на черно офисно кафе,
се разливат плавно в мен
като йодните пари на Черно море.

И ето че внезапно ще вземе туй да се получи -
клавиатурата да изтърва,
бутончетата да се разпилеят
и като мидички на пясъчния плаж
ще се наведа да ги събирам.

Ще се заиграя с буквички,
тиренца, точки и числа
и може исканата справка
игриво... странна да се случи.

Но туй ще е в синхрон
със зовът на моята душа.
Затова...

Шефе, шефе, шефе,
за всеобща безопасност
пусни ме на море
СЕГА.

¸.✫° * ღ  * °✫.¸