До Вама Веке и обратно

Пътуване до Вама Веке (Vama Veche) и обратно
Август 2015 г.

Ясно да заявиш желанието и да се сбъдне...

Возех се в подвижна сауна на автобус 204 по Цариградско шосе, когато се запитах какви почивки, морета, планини и други радости да си измисля и преживея през лятото. Докато отивах към срещата със Соня и семейство Сладуркови, реших, че вече искам да знам къде и с кого ще ходя на море. Реших го. Заявих го.
Първо се срещнахме със Соня. Намерихме си една пейка, абсолютно подходяща за бъбрене - пред нас, до нас гълъби, а наоколо пищят деца. Идеално. Докато чакаме Теди и Митко да се визуализират при нас, Соня ме посвещаваше в спомените си от пътешествията през последните месеци и рисуваше бъдещите си планове.
Ахкахме, ихкахме и изведнъж във въздуха се появиха думите й, че лятото за няколко дни ще ходи в посока северното ни черноморие, за да се срещне с неин приятел. Докато думите още топли се носеха над главите ни, а точката на изречението още се мъдреше в устата й, аз успях да ги хвана и да им пришия едно бързо "А компания приемаш ли?". И някак добре се случиха заедно нейните и моите думи. И усмихнато "Да.". Изреченията ни заедно поеха към новите си хоризонти.

Аз и Соня...

Със Соня се запознахме на едно пътешествие в България. Заедно с една група пилигрими обикаляме по красивите и зареждащи български земи. Допаднахме си. От там се познаваме и със семейство Сладуркови - Теди и Митко.
Виждали сме се няколко пъти извън пътешествията и сме добри познати. Не знаем много една за друга, но решихме да се впуснем в приключението Вама Веке и заедно да си създадем нашите красиви четири дни.

Хората говорят за Вама Веке...

Всъщност покрай мен никой нищо не знае за Вама Веке, освен... Мира.
За първи път чух за мястото от Соня. Поисках да отида без да знам дори къде се намира. Просто ме привлече и се оставих на магнетизма.
Оказа се, че е в Румъния. Разбрах, че има и море.
Споделих с колегите ми къде ще ходя. Никой не го беше чувал. Само Мира. И като взе да обяснява какво хипарско място е, и че е известно с нудистките си плажове, и че организират много концерти, на които идват хора от цял свят, и става един сбирщайн, и генг бенг и още, и още, и още... Е, развълнувах се, няма що. Къде съм тръгнала?! Но! Обичам изненадите! Много. Затова и нищо не потърсих в нета преди пътуването ни, освен само и единствено сухата и абсолютно недостатъчна информация от Уикипедия. От там останах с впечатлението, че по размери и разположение е нещо като нашия Синеморец.
Толкова.
Останалото - на живо.

Пътуването...

Вама Веке е на 2 км от границата ни при Дуранкулак.
Чудехме се от къде да минем: София -> Велико Търново -> Шумен -> Варна -> Дуранкулак или София -> Плевен  -> Бяла -> Шумен -> Варна -> Дуранкулак. Соня беше разпитала за пътя и я посъветвали да минем през Плевен и Бяла. Добре. Решихме да пътуваме в четвъртък след работа и затова трябваше да потърсим място за спане във или около русенската Бяла. Хотелите в Бяла, които открихме из нета ни се сториха скъпи като за една нощувка. А няколкото (много) мотели дори не ги заглеждахме. Затова се поразровихме за къща за гости в някое село близо до Бяла. Хем ще е къща, хем ще е село, хем ще е уют. Красота. И така открихме "Вила Липница". Дори със закуската и отбиването от пътя за Бяла излизаше по-евтино от хотелите, които откривахме в града преди това. Обадих се, резервирах и няколко пъти повторих: "Две момичета сме. Пътуваме от София и ще пристигнем доста късно.". Отсреща няколко пъти ме увериха "Няма проблем. Като стигнете центъра на селото ни се обадете.". Дадох си телефона за връзка.
До тук добре.
Пълен напред!
Тръгнахме със закъснение от около час от предвиденото, но така или иначе не бързаме за никъде. По пътя се заредихме с няколко диска, които като на майтап през пътешествието научихме на изуст.
По магистралата видяхме един поп да чака на автостоп.
Добре.
След няколко километра - хоп - déjà-vu и отново същия мотив - поп на автостоп.
Добре.
След няколко километра - хоп - déjà-vu и отново същия мотив - трети поп на автостоп.
Явно ни благославят по пътя за хипарията.
До тук добре.
Минаха часове. Нощта ни погълна. Със Соня се опознаваме. През това време фаровете на колата ни се опитват да намерят пътя през Плевен. Нещо се омотахме там. Защо ли? Няма табели, разбира се. А защо минахме през Плевен, а не покрай него? Това е друга загадка. Както й да е - намерихме пътя. Намерихме и много други пътища. 
Стигнахме до Горна Липница в полунощ. За наша изненада освен, че по междуселския път не бяхме сама кола, но и в селото бе пълно с живот - цели три компании разделени по възрастова групировка се бяха позиционирали в различни кътчета. Звъннах на жената от къщата за гости. Никой. Звъннах отново. Пак никой. Попитахме най-възрастната група за къщата. Упътиха ни. Не я открихме. Звънях отново. И така няколко пъти на трите телефона от сайта им. Никой. Разбира се, тук публикувам къщата за гости, която студено ви непрепоръчвам и от която категорично решиха да не посрещнат две момичета пътували няколко часа от София и пристигащи късно посред нощ: Вила Липница. Както се очакваше - на следващия ден никой не върна обаждане.
Определено ни стана кофти.
На мен повече.
Аз бях намерила къщата и аз запазих местата. Знам, че няма защо да ми е гадно, но мноооооого се ядосах. На всичкото отгоре пътуваме от часове, по тъмно, а насрещните фарове доста уморяват. Като пристигнахме в селото вече бяхме с идеята, че сме стигнали целта, а човек се отпуска, когато му вижда края.
Вече бяхме много уморени, но трябваше да намерим сили да продължим.
Е, продължихме.
Бяла вече беше пред нас. Спряхме на първата бензиностанция Соня да изпие нещо ободряващо и да попитаме за спане. Казаха ни за няколко мотела по пътя и хотелите, които вече бяхме проверили в нета, че са скъпи. Момичето от бензиностанцията каза, че е чувала, че мотел Магнолия е хубав, но, разбира се, не е влизала вътре. По лицето й пробяга сянка на усмивка. Или така ми се стори... 
Мотел...
Каква ви е асоциацията за мотел? Тираджии, жрици на любовта, мръсно, шумно или тихо, но не знаеш какво ще допълзи от тишината...
Мотел...
Магнолия. Една звезда. Но пък светлина в нощта.
Мотелът беше близо. С един полъх на вятъра вече бяхме там. Влизаме в паркинга. Няколко тира вече са строени там. Има и други коли. Дори още не сме с четирите гуми вътре, а към нас се запътва човек. Чувам гласа на Соня "Този не ми харесва.". Човекът е от охраната и ни насочи къде да паркираме. Преди да слезем от колата погледнах Соня и казах "Тук ще се движим само по две.". При този пълен паркинг очаквахме и мотела да е пълен или поне да има някакви хора. Рецепцията се оказа на втория етаж. Озоваваш се директно в лоби бара, където за наша изненада не е пълен мрак. При това се вижда доста добре. Празен е. (Къде са всички хора?!). До нас достига приятна приглушена музика. Посреща ни момче. Питаме за цени и разни такива. Соня се уточнява, че иска да е и чисто. Младежът сътворява разни усмивки докато доволно ни обяснява, че това е най-чистия хотел, в който е работил. Ще ни върне парите, ако не е така. Край! Спечели ни! Взимаме ключа. Забелязваме, че всички ключове са там - на рецепцията. Ние сме единствените, които ще спим в мотела.
Влизаме в стаята и... О! То чистота, то подредено, то климатик, то тереса, та хоро да играеш, то маса със столове на тересата, то хладилник, то телевизор, то какво ли не! И чисто. А двете легла бяха порядъчно отделени едно от друго.
(Споменах ли, че е чисто?)
Спахме идеално. Чуваше се само шума от пробягващи гуми по павета.
Признавам си - обърнаха ми се всичките представи за мотели. Със Соня знаехме, че има защо да не ни се отворят вратите в къщата за гости, но пък чак подобен обрат на събитията не очаквахме. С две ръце, с два крака и разни други, препоръчвам мотел Магнолия.
И така със спането в мотела започнахме синхронизацията с хипарията в отправната ни точка - Вама Веке.

На следващия ден ударихме по едно кафе, фрапе, нещо друго и скочихме в колата. Минахме през китния път Бяла -> Попово -> Търговище -> Шумен.
В Шумен посетихме крепостта. Мястото, на което е разположена е чудесно - разбира се, на висок хълм, заобиколен от други гористи хълмове, а там някъде долу се вижда и градът. Високи открити пространства. Дишаш с пълни гърди. Свобода. Наистина красиво място.
Единственото, което не ми допадна, че археолозите отново са се попрестарали - на малката територия на крепостта бяха обозначили 9 църкви. Цели 9 църкви от един и същи век. Представете си на земя, по-малка от стадион да разположиш 9 църкви, освен хранилищата, тъмниците и пр. и пр. Престараване. Археологическо.
След дългото пътешествие бе необходимо и зареждане не само на колата, а и на телата. На връщане от крепостта към Шумен Соня фиксира едно красиво ресторантче. Под дебелите сенки на дърветата в градината дадохме воля и на другите си сетива. Заредихме. Физически, ментално, астрално ;)

Продължихме Шумен -> Варна -> Дуранкулак -> Вама Веке.
През Дуранкулак минахме за 10 минути с чакането и купуването на винетка. Техните са по-добри - електронни. Дават ти само един лист А4, колкото да имаш хартиен документ. Цената на седмичната винетка за коли е 3 €.
И ето ни - едва преминали границата вече навлизаме във Вама Веке...

Вама Веке...

И ето ни - едва преминали границата вече навлизаме във Вама Веке...
Точно навлизаме - в протяжно дълго продължително полепващо във въздуха време, защото в тази половин педя земя се беше изсипал цял един свят. Колите, колкото и малко да бяха тези в движение, се мърдаме със сантиметри. Никой не ти обръща внимание и не счита за нужно да прави път на улицата. А на нас това ни се стори твърде нормално. Най-естественото нещо - хората навсякъде, а колите такова излишество, което е достигнало етапа "невидимо".
По пътя (100-те необходими метра до целевата точка) имаме предостатъчно време да се потопим в атмосферата и да се разгледаме. Нашата цел - магазина на Алок Maya Shop - приятелят на Соня, покрай когото се намерихме на това място. Нашата стая се намира точно над магазина му - Хотел Базарт *, което се оказа на втория етаж в пъта на врящото гърне.
Разбрахме, че тази вечер е последната от поредицата безплатни концерти и затова цялата Вселена се бе съсредоточила точно в този момент точно в тази точка от Галактиката. На плажа, където беше и сцената, трудно намерихме място за нашите две (явно излишни) хавлийки. Цъкнахме се някъде. Морето беше много развълнувано. Вероятно заради концертите. Не спираше да се засилва и с трясък да се стоварва на брега в целта си да достигне звездите. На сцената.
Мислех си, че нудисткия плаж, за който Мира спомена, е отделен някъде си. Всъщност бе разпръснат навсякъде си. И по-точно - всичко бе и е просто един цял непрекъснат плаж с естественото проявление на различните непреброимо много сърца. Всички бяхме на нудистки за сърцата ни плаж. Кой както го влече, така се пече, разхожда, диша, медитира, пие, яде. Кой както го влече, така го живее.
Не очаквах на това място да сме на квартира с каквато и да е звезда. Е, нашата си имаше цяла една! Супер яко ни беше хотелчето. Стаите бяха на втория етаж и всички ни свързваше една обща тераса. Вратите ни бяха матирани. Външните. Абсолютно в синхрон с духа на Вама Веке - няма скрито-покрито, няма разделения, стените са колкото да не ти духа, да си на завет (всичко се чува), терасите и всичко друго там е общо. Едно такова спокойно ти е. Не чувстваш необходимост да се заключваш, да затваряш врати. Никой не се интересува от теб и от твоите неща. В стаите, същински бонус!, имаше климатик, картини, нощни лампи, хладилник. Всичко нахвърлено небрежно все едно в последния момент - леко килнати на една страна. Никой не си е играл да нивелира. Пък и защо ли?

Концертът беше чудесен. Идея си нямам кои бяха изпълнителите, не знам дали и някой друг ги знаеше, но всички истински се любуваха. С пълни души. С пълни сърца. Със затворени, но пълни очи.

Вама Веке като абсолютен концентрат на цветността на този свят събира в себе си много и силни контрасти.
Готиното е, че всичко там е свободно - кучетата са без каишки и си знаят къде да си шляпат и какво да си хапят. Децата бягат където и както си искат и никой не вика по дире им. Хората пеят. Много. Кефне ти и си заставаш на тротоара, на улицата, на балкона и започваш да извайваш своите арии. Даже започват да се навъртат около тебе - я да те гледат, я с компания да си бърборят докато изавяваш гласовите си дарби над главите им. Току ще дойде някой до теб с китара и може да включи на други честоти и да свири нещо, което дори не напомня това, което пееш, но винаги се получава много хубаво. Винаги. От сърце. Красиво. Разбира се, за това си има време кога да се случва - по всяко време. Денонощно. Споменах ли, че ние "спахме" в пъпа на врящото гърне Вама Веке? Е, наистина денонощно бяхме на концерт. Включен в нощувката.
Още първата вечер си имахме огнено шоу с музикални нюанси, които определено бяха звуци от други планети.

Огненото шоу:

Нещо, което силно ме впечатли и ме накара да се понеса на същата тази вълна - на друго място не съм виждала и усещала такава топла мека ласкава любов между партньори. Нито едно викане, никакво грубо отношение. Дори и да не са хванати за ръце или прегърнати, което е рядкост, във и между хората се усеща невероятна мекота. Истински жива. Да я пипнеш. Да се гмурнеш. Меко. Топло.
Разбира се, има си и доста тегави работи на това хубаво място - плажът беше невероятно мръсен. Дори през ум не може да ти мине да отместиш някой боклук, угарка, найлонче, за да си наместиш хавлията. Всичко беше посипано с всичко. Музиката, колкото и да е хубава е навсякъде. Дори за изгревите и залезите на плажа не можеш да намериш тихо място, защото все някоя дискотека или бар още ще работи и озвучава всичко навред. А най-гадното, ама най-най-гадното беше, че през живота си не съм виждала толкова много и безпаметно напити хора. Или дрогирани. Някои буквално се бяха напикали в гащите си. Човек сам да си причинява това е абсолютна нещастност.
На изгревите плажът винаги беше пълен. Предимно с хора, които не са успели да се доберат до крайната си точка. Останали са някъде там по плажа - на шезлонга докато са сваляли бутилката от устата за малко, или са се добрали до някоя удобна трева и не са успели да се надигнат повече, или са си поразровили малко пясък и са намерили своя утринен безпаметен пристан там. Другите на плажната дискотека дори не виждат, че нещо се променя. Попаднали в своята времева дупка се центрофугират под ритмите на музиката. Но имаше и хора дошли специално за изгрева. Под много хора разбирайте, че е трудно да намериш място, където в радиус от 3 метра да бъдеш сам. А да не чуваш музиката е не-въз-мож-но.
Така де. Странен. Непонятно различен свят.
Но все пак там, във Вама Веке, ти става свободно, летящо, спокойно, немислещо, доверчиво. Действително доверчиво - въобще не е достигала до ума ми някаква мисъл предназначена да си пазя вещи, чанти, държала съм отключено и знам, че никой няма интерес да се рови в моите неща. Никой не се интересува от работите, а камо ли вещите на другия.

А цените ли?
Ами, да - високи са. Израсла съм до към 1,56 м от земята в посока небето, а те (цените им) са по-високи. Но се справих, де. (Добре, че Соня е по-висока.) Може да е хипария, но е скъпа хипария ;) Храната, напитките, спането - всичко е по-скъпо. Разбира се, в заведенията е абсолютно изключение, или дори по-скоро необмислен разход, ако се намери меню на английски. Пълно излишество! Пък и за какво ли ти е? Къде, къде по-добре е да гадаеш, да налучкваш какво означава този низ от думи и да се изненадаш от чинията и чашата пред теб. Все пак си го удряме на яко свободна интерпретация.

Абсолютно препоръчително е да откриете и да изригнете в магазина на пъпа на Вама Веке - Maya Shop. Там се отприщва всякакво въображение. Има дрехи за нашето, а и за всяко друго измерение. Т.е. с едно влизане, можете да излезете с дрехи за няколко галактики. Позволени са танци, мерене наред и произволно и фриволно без никакъв ред. 100% ще намериш нещо свое. И напълно в духа на Вама Веке. И твоя.

Maya Shop:

Това място те отприщва да опиташ неща, които не си правил до сега. Изкарва те извън пространството и времето.
Проговорих английски, пих Май Тай, запознах се с хора, с които ми беше добре да не говоря. Ей така - просто си стоим на едно място заедно. Дори може и да не се гледаме. Даже по-добре. Но сме заедно и е хубаво. Казваме си здравей и чао. Толкова.
И е хубаво.
Соня забрави за времето. Сподели, че досега не се е чувствала така. Абсолютно извън времето.
Опознахме се.
Харесахме се.
И е хубаво.
Никакви очаквания.
Всичко получено.
Всичко изживяно.

Това е единствената снимка, на която сме само двете със Соня на плажа:

И още няколко от плажа (качеството на снимките е под доброто, но това е на тезгяха):

Пътуването...

Дойде моменът да си хванем чантата, шапката, банския и да отпрашваме към София.
Стана бързо и безболезнено.
Точно на време и даже красиво.
Взехме си довиждане с Алок и скочихме в колата (при пътешествия обикновено в колите се скача, не се влиза). Пуснахме диска и ей! Първата песен, която ни поля като топъл дъжд беше за раздяла с място и човек. Обичам синхронностите.
Благополучно прекрачихме границата и се развихриме по пътя. Минавайки покрай Дуранкулашкото блато със Соня се спогледахме и... "Неее, друг път ще е.". Продължихме нататък. В главите ни се заизреждаха някакви сладострастни мисли за Шабла, Камен бряг, Яйлата, Балчик... Е, така де - като е пътуване да е приключение!
Първо да споделя, че сме силно впечатлени от селата по пътя. Като цяло бяха живи с поддържани къщи и дворове, само тук таме по нещо запуснато. За цвят. Всичко е красиво, спокойно, уютно.
Търсейки фара на Шабла, (оказа се, че сме го подминали и трябваше да се връщахме...) попаднахме на едно заливче с импровизиран плаж. Явно е известен на тукашните хора, защото имаше живот от различни групички. До табелата "Забранено къмпингуването" имаше наредени каравани. Топнахме крачета, завъртяхме дупета. Сърцето ни удари там един милион двеста осемдесет и осем пъти. Влюбихме се в Шабла още след първото вдишване и преди първото издишване. Наложи се със завъртяна глава и отнесени от вихъра на любовта да скочихме отново в нашата кола.

Шабла:

Новият повик към сърцето дойде от Камен бряг и Яйлата. Веднага откликнахме.
Яйлата е археологически резерват.
Резерват, където ветровете играят денонощно своето страстно танго. И безспир увличат в танца си всяко живо същество. А вълните под краката се развихрят в скалите с пулса на сърцето ти.
Пред погледа ти - ширнало се безкрайно море.
В погледа ти - всичкото и нищото. В хармонично цяло. В плаващо едно.

Яйлата:

След бурното танго отново отпрашихме с колата. Намерихме по пътя едно готино ресторантче Морско конче и заредихме.
Определихме следващата дестинация. Балчик.
Нацелихме годишнината от създаването на градината - 60 години. Не че хванахме някакъв безплатен вход или намаления. Не. Но с пълна сила като две невидели цветя пеперуди се намушкахме по всички градинки, пътечки и както правят ожаднелите пеперуди - дегустирахме вино. Уау! Виното там е уникално! Бадемово, медово, розово... какво ли не. От всичко ще намериш вино. И то вкусно. След обстойна дегустация се сдобихме коя с две, коя с три бутилки и вече по-тежки летяхме по-ниско над земята. Ох! Да! Допуснахме грешка - взехме бутилките по средата на обиколката ни, а не в края. Но пък си направихме як фитнес.

След кратката, картинно и уханно наситена обиколка се изнизахме и скочихме в парещата кола. Нямаше сянка, а дори само като ходиш от теб извира ли извира. Та скочихме в подвижната ни сауна и отпрашихме. Да, отпрашихме, защото вече стана късно, а тепърва ни предстои път до София.
За него вече няма какво да ви разправям, освен, че едвам гледахме накрая. Супер изцеждащо е цялото това приключение и пътуване за един ден. Но си заслужаваше.

Обожавам приключенията.
Обичам и пътя към дома.

ღ

Автор: Деница Ябълкарова

Към всички пътеписи...
Към предходното пътешествие...
Към следващото пътешествие...
 

А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)