Пътешествие в Англия - част І

 

Англия - Мисия Авалон
Септември 2013 г.

         

Началото
София -> Пловдив -> Лондон -> Суиндън

Ето ни и нас четиримата - развеселени, окрилени и в тръпка потопени по магистралата се носим сякаш с вятъра се гоним. Пътуваме за среща сладка и гореща с още 8 пилигрима да летиме за чужбина.
Летище, прегръдки, целувки. Запознанства, нови милувки. Глъчка, митница, контрол. Тръпка, багажи, опипване бол. Размяна, документи и лица, смях със служебна козирка. В този ритъм излетяхме и в посока север затрептяхме.
А там - на лондонска зема, ни очакваше още една - 13-тата звезда :) Забързани за предстоящата ни среща минаваме поединично проверката гореща. Но ето, че за един от нас имаше други Вселенски намерения и бе върнат в българските измерения. Почуда, драматизъм. Мълчание, натрапчив конформизъм. Плановете явно бяха да се скитат дванадесет чиляка. И за минута дори не станахме 13 глави. Разтърсени, замаяни, объркани в късно следобедните часове 3 коли наехме и по пътя свой поехме.
Пристигнахме в Суиндън. Настаняване, пренареждане, спане. Мисли, другарче, уроци, планове.

         

Ден І - Суиндън -> Салисбъри -> Стоунхендж -> Ейвбъри -> Суиндън

Сутринта ни очакваше приятна изненада от организиращата ни дама. Всеки изтегли свой подарък медальон, символ за свой духовен дом. Закичени с дървените красоти завибрирахме на нови честоти. С вече по-бодро настроение поехме към английското встъпление и наше първо попълнение - катедралата на св. Мария в Салисбъри. Не намирам съвпадение от думи, които да опишат видяното с очите, душите и с ума ни. Посрещнаха ни повече от "Добре дошли!" с камбанени звучи и слънчеви лъчи. Това велико човешко творение за Божие поклонение ни "стопли", приюти и удиви. Всеки намери частица от себе си там и я положи в собствения си храм. Изпълнени очи, докоснати струни, съдби. Вливаща лекота, уют, лирико-епичен етюд. Обходихме с почитание, наслада и тихо очарование.

Тук се сблъскахме и с първия културен шок - в катедралата се разхождаше и огромен dog! И не бе един! Мигът беше "стресиращ", защото в България на кучетата им се ограничава елементарния достъп дори до градини, а какво остава да се допускат в сгради, църкви и други. Тук наистина имат отношение към животните. Бяхме изключително впечатлени, че домашните любимци се допускат навсякъде. Нямаше нито едно куче с наморник, голяма част от стопаните бях с по две кучета и най-хубавото е, че всичко това е съвсем естествено. А когато погалиш животното и си общуваш с него, стопанинът направо сияе :)

Време е да се отправяме към новата дестинация - Old Sarum, мястото на което прекрасната катедрала е била преди множество лета. Затъркаляха се колелата, а тесните пътища ни замаяха главата. Миля подир миля, тунел след тунел и всеки от жива ограда с английска прецизност се е вплел. Колите разминават се на сантиметри, а ние дишаме в откъслечни моменти ;) Ето, най-накрая достигнахме до желаната крепост. Оставяме колите и се потапяме в новия епос.

Прекрасно място, безвремие, хълм. Изпълващи гледки, чистота, глух звън. Място над ветровете, едновременно назад и напред във вековете. По останките от крепостни стени открихме зареждащи кристални твърдини. Дишане с пълни дробове, зареждане и потегляне към други светове.

Насочваме се към една известна и атрактивна за любипитните очи дестинация - Stonehenge. По пътя в нашата кола имаме урок как се изписва това ;) Забележителното задръстване ни осигури необходимото време за повторение и наизустяване ;) Пътят направи един своеобразен ритуален кръг към светилището. Бяхме щури, развеселени и във върхови подеми... но с наближаването на целта притаявахме малко по малко дъха. Билети, коридор, стълкновение. Множество, хора, забавление?! Сблъсъкът на световете - светилища, тайнства, друиди и стотици туристи, снимачни активисти. Чужди разговори, оживление, чудиш се защо е тук цялото това стълпотворение. Поради това трудно усетихме мястото от началото, но после всеки създаде своята връзка, при някои плаха, при други - дръзка. Затворихме всички зрителни и слухови сетива и настроихме умовете и телата си на друга честота. Докоснахме скритото присъствие и се потопихме в чудото на времевото отсъствие. Вълшебно и меко, силно и леко.

Стоунхендж, Stonehenge (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

         

         

Оставили се на безвремието се отправихме към друга част от измерението. Avebury (Ейвбъри) - последната цел за деня. Там са разположени други два каменни кръга с общ център. Мястото силно ни впечатли и остави в нас ярки следи. Вратите привидно бяха затворени, но ловки ръце показаха, че и за нас са отворени. И оказва се, че от значение е не само входа, но и подхода ;) Проникнахме и се пръснахме кой на където го влече. С боси или обути нозе се понесохме към своя камък или дръвче. Местността се оказа изключително интересна - видимо притегателен център за всякакви същества с впечатляваща енергия, външност, очи и лица. За наша изненада и разочарование асфалтовия път минаваше през самия кръг. Това, разбира се, донякъде разцентрова функцията на светилището, но то все пак си остава силно и активно място. Каменните кръгове, както и при Stonehenge, са обградени с ров. Подчертаващо разграничаване от околността. По спонтанно предложение решихме да преминем и през това кръгово оформление. Все едно прекрачваш през портали в различни сетивни измерения и нямаш човешки усещания за физически измерения. Качихме се над рова и видяхме величието на кръга. Всака клетка в нас вибрираше в захлас.

Ейвбъри, Avebury (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

         

         

Денят приключи, но категорично нови вибрации в нас отключи.

Ден ІІ - Суиндън -> Бат -> Гластънбъри -> Авалон -> Тор -> Градината на Граала -> Плимът

Кой спал, кой блял - светлият диск за нов ден е изгрял. Сутринта пристигнахме на хаотични парчета, а някои дори бяха още в на съня сюжета. Кафе, разтривки, сладки словесни забивки. Тук боли, там сърби - добре, че си имаме Доктор, нали ;) В някакъв разточен ритъм, наподобяващ хаотичен алгоритъм, се стоварваме в колите и с пасторални гледки си пълним очите. Насочваме се към следващата точка - Бат (Bath), забележителен с минералните си води и архитектура град. Паркираме колите и се пръсваме на вси страните. Незнайно как, но винаги в точната минута събираме се в такт. Окупираме туристическия автобус и се понасяме всеки със своя приключенски вкус. И като на високоскоростен диапозитив се зареждат сгради, паметници, времеви архив. Нижат се едни подир други реки, градини, катедрали, примесени с усещане за минерали. Да слизаме някой реши и в миг запрепускаха дузина глави. Да гледаш стегнато изнизване на тези пилигрими е като да гледаш ходещи пингвини ;) Веселба, та до откат! :) След вчерашните простори сега се озовахме сред градските двори. Готическият стил тук уютно се е настанил. Имаш усещане за история, насищане и старост, достолепие, съчетано с вечна младост. Преплитащи се реалности и едновременно различни актуалности. Разходихме крака и по протежението на красивата Ейвън река. И ей така като на шега завихме иззад ъгъла. Най-невинното очакване за лека площадна глъчка се превърна в истинска тръпка - на едно поле се вихрят испански ритми и песни, в съседство огън и жупел хвърчи, а пред катедралата мирен протест върви. На фона на бълбукащата олелия лесно можеш да си представиш, че ей сега ще дойде и двугърба камила. Направихме ритуален кръг на катедралата и отново плъзнахме по красивите улици. И там, да, точно там - на дванайстата крачка някой докосна най-фината струна в мен. Настроих се на честотата и се понесоха в див устрем краката. Усещам, че наближавам... все по-настръхнала ставам... и ето, че съкровище открих! Певица, пейка, микрофон. Публика без дъх, готически фон. Времето спря. Моят свят около нейния се завъртя. С фините струни в мен заигра и напълни очите ми с блажена вода. Разходка с прекрасен и ефирен финал из батските улици някой специално бе ни избрал.

Бат, Bath (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

        

        

        

Оттеглихме се в същия пилигримски ритъм. Настаняване в колите. Уточняване на координати в техниката и в главите. Мръсна газ. Бат остава някъде зад нас. Тръпнем за следващата дестинация - Гластънбъри (Glastonbury) и Авалон. Гластънбъри безумно нас ни възхити и удиви! Остави в нас не една, а множество следи. Изумително е как този малък град в същински концентрат е събрал цветността на този свят! Гладко, естествено и без задръжки, както женски, така и мъжки, под едно небе живеят и царуват различни вярвания, митове, легенди и умения на вещерски фенки. Интересно е как всеки е по своему различен, но с местната енергия е всецяло идентичен. Всяко кътче с аромат на свещи е напоено и те носи из въздуха като перце отлепено.

Посетихме и Абатството на Гластънбъри. Легендарно място. Сградният му фонд е по-скоро спомен, но със силното си присъствие е от типа "грандиозен". Според една от легендите за Гластънбъри, в древността той е бил група от острови в блатиста низина и именно там се е намирал остров Авалон - островът на ябълките, задгробният свят на келтите.

Абатството на Гластънбъри (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

        

        

        

Напоени с величествен дух се насочихме към близкия хълм да се докоснем до останките на манастира на Св. Михаил. Хълмът е на височина 210 м. Върви се през изцяло затревено оградени площи. Тук-там ще видиш тихи овчици, а в съседство - крави чистници ;) Пътят не води директно, а леко криволичи. Чувствах се като поклонник отдаващ чест на Вечността. А най-добре се сливаш с нея с боси крака - ставаш част от Пътя и усещаш всяка Стъпка. Достигаме върха. Вливаме се в простора, ние сме част от необятността на обзора. Чувстваш се едновременно малък като свободно реещ се в сферата атом с конкретна идея и замисъл, и същевременно толкова голям, че само ако вдишаш можеш да побереш цялата тази красота в себе си. Последва поредица от снимки и пози, и смях в големи дози.

Гледка от манастира Св. Михаил (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

        

       

       

Получили дори това, което не сме знаели, че търсим, заслизахме от хълма хаотично, като първите сладури се насочиха към колите автоматично. А аз нали обичам да съм си пред строя или отзад - хората да брОя, се оказах в чудесно стечение на обстоятелствата на ъгъла на предизвикателствата. Нашият "гид" ни осведоми, че по пътя минаваме до особено свещени земи - Chalice Well Garden. Според преданията на това място Йосиф Ариматейски е заровил чашата, от която Исус Христос е пил на тайната вечеря и в която негов ученик е събирал кръвта на Спасителя. Преброихме се - 7 пилигрима проникнахме на разузнаване. Разляхме се в 7-лъчово очарование. В разтварящата се тишина ни очакваше и тази попита с чудеса земя. Намерихме кладенеца, а там ни очакваше изненада - приготовление за сватбено тържество. Нашата цветна плеяда изпита голяма наслада! И няма как - вече беше наложително да вземем за спомен нещо отличително. Така в тихи стъпки в магазинчето проникнахме и към сувенирите залитнахме. Повика ме символ, олицетворяващ Граала. В ръце го взех и към касата поех. Жената любезно ме попита от къде сме. Споделих с голяма доза веселба, че сме от България. Бях убедена, че не е и чувала за тази страна, когато с усмивка на уста ми каза за малко да задържа... Отвори си тетредката, отгърна лист и два и смело заяви "Благодаря!". На български! Толкова силно ме впечатли, че отключих няколко сълзи. По всичко и за всички личи, че и тук сме си "Добре дошли!".

Chalice Well Garden (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

       

       

       

      

Ден ІІІ - Плимът -> Маразион -> Планината (островът) на св. Михаил -> Едем - Райската градина -> Плимът

Трети ден. И той бе благословен. Потеглихме всеки със своите мисли, някои откровено дълги, други - отривисти. Впуснахме се в неизменните пътища тесни, за нас определено не лесни, кръгови след кръгови, но гледките завладяваха акъла ни.

Отново като на шега отминахме целта. Всеки път леко и фино GPS-ът ни разиграваше невинно. Яката работа! - от паркинга директно излизаш на океана. Но в нашия случай... стъпихме на дъното му. До острова се стига пеша, но само при отлив - океанът трябва да бъде благосклонен да направи пътят ни "отворен". Така се и получи. Слизаш на пясъка и вървиш до острова пеша. Прекрасно е да заровиш пръсти в песъчливата благодат и всичко как блещука - миди, вода, камънак. А ей там... А-ъ-а-ъъъъъ?!?! Разтърквам отново очи и отново са там - вървим по дъното на окаен, а на метри от нас два лебеда си плуват в екстаз. Изпълни ми душата това чудо на чудесата! После продължаваш и вървиш, и мислиш дори незнаещ, че скрити кътчета в себе си бистриш, отправил поглед към природното островно великолепие, потопен в неговото достолепие. Дишаш с пулса на земята и сякаш нещо ти дърпа натам краката. Като магнит те притегля и нежно със своята памет те зарежда. Усещаш се като трептяща балерина в красива пантомима или осъзната калинка-гигант с невероятен талант. Отвсякъде погледът ти се умива в една безкрайна тиха гальовна водна нива, а ти си птица временно кацнала за отдих. После..., после продължаваш все натам - към безкрая на вселенския океан.

Малко история за острова на Михаил, който някъде се среща като планината на Михаил:

Преди да стане остров на Михаил е имало друга легенда. Според нея на острова е живял гигант на име Корморан, който крадял овце и крави от местните жители, за да се храни. А имал голям апетит. Една нощ смело момче на име Джак доплувало до острова и изкопало дълбок ров. На сутринта събудил гиганта като надул рог и той заслепен от първите слънчеви лъчи се олюлял, паднал от височината на планината и умрял.

В 495 г. сл. Хр. местни рибари видели целия хълм облян в светлината на Архангел Михаил и оттогава хълмът носи неговото име.

Островът на св. Михаил (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

      

      

      

      

На върха на планината ни очакваха замък, църква и невероятно красиви градини. Всичко е отворено за туристи, но градините ги гледахме от високите стени каменисти. Обиколихме кътчетата едно по едно като птиче търсещо място за гнездо. Отмерихме точността на слънчевия часовник, изядохме по един сладолед, малко помотване и отново с колите пълен напред!

С полъха се заиграхме и през прозорците шаловете си развяхме пеещи с пълни гърла нещото звучащо в нашата кола. В този ритъм устремени потеглихме към новите предели.

Очакваше ни Еден - райската градина.

Доста път ни зовеше, затова имахме време да се отдадем на традиционното четене в колата... Но! Простете! Не съм ви представила Колата!

Тя, Колата ни, бе странна феерия на светове - шоюьор, който кара в Англия под звуците на френски шансони и споделя цветните си алжирски фейлетони, помощник шофьор, който в свободното си време фотографира с техниката на шофьора и информира возещите се субекти за очакващите ги обекти и гвоздеята на програмата - радиопиеса с неочакван край! Радиопиесата е едно своеобразно същество от друга планета и потекло. Представяш си го като картина на Пикасо - цветно, неземен интелект, визуална несъвместимост между отделните части, но все пак успява да остави усещане за завършеност, да представи една неразгадано-разбрана вселенска композиция.

А това е само в нашата кола. Умножи го по три и свят ще ти се завърти!

Та!... Доста път ни зовеше, затова имахме време да се отдадем на традиционното четене в колата. Радиопиесата замлъкна (не защото всички са се огащили, яли, пили и...)  - от задните седалки за кратко се чува само трепетна бездиханност в очакване на информационна актуалност. С леко приплюмчване на пръст-два се заразгръщаха листЯ след листЯ и ей я нА - нашата дестинация. Кратко представяне на Еден:

Еден е огромен биопроект. Огромен по всичко - териториално, обхватно, времево, абстрактно, грандиозно, акуратно. Проектът е стартиран през 1995 г. По своята представителна същност е високотехнологичен демонстрационен център на биологично разнообразие. Той е един от най-популярните атракциони в южна Англия. Целта на проекта е на едно място се събере земното биоразнообразие. Ориентировъчно размерите са като за 35 футболни игрища. Всичко от това е усвоено и с цел употребено. Биоразнообразието е прибрано в отделни климатично обособени биоми. В момента (2013 г.) за посетители има отворени два - Тропически и Средиземноморски. Тези биоми представляват сфери с огромни размери. Примерно Тропическият биом е с дължина 240 м, 110 м ширина и 50 м височина (около 18-етажна сграда). Всичко е идеално пипнато и с невероятна прецизност. Още щом влезеш те "удря" влагата на тропиците, чува се шумолене на храсти, проливен дъжд, влагата полепва върху всяка клетка на тялото ти. Напояваш се с примеси от чиста влага, твоята и нечия чужда пот. Минаваш край блато, но на пръсти, за да не изскочи влечуго със зъби чевръсти. Всичко е твърде реалистично, но и малко злокобно - толкова много красота човек да подчини на... себе си... на желанието да затвори и да контролира природата.

Еден (кликни върху снимката, за да я видиш в голям размер):

      

      

      

      

Тръгнахме. Пътувахме в мълчание. Бяхме смутени от натрапчивото усещане за контрол, от маниакалната необходимост на човека да се намесва и да контролира всичко дори в съзнанието на Природата.

Продължението на пътеписа за Тинтаджел, музея на вещиците, водопада Св. Нектан, Гластънбъри ще намерите тук ---->>> Англия - част ІІ

 

 

Автор: Деница Ябълкарова

Към всички пътеписи...
Към предходното пътешествие...
Към следващото пътешествие...
 

А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)