Добре дошли в света на Пожелай ми!
¸.✫° * ღ * °✫.¸
Забавлявайте се и усмихнете деня си :)
В случай, че сте усетили невероятно привличане, като мечка към богатствата на боровинкова пътечка, и няма начин как да устоите, то пишете ми на contact@pozhelaimi.com и се считайте за абонирани за всяка нова свежинка ღ
А може пък просто да напишете и някоя добра дума ✿
Приключение на колела: Роман - Етрополе - Панагюрище - Пазарджик
Април 2016 г.
Или моят първи тридневен велопоход...
Малко преди това...
Един хубав слънчев ден получих във фейса покана за събитие - Оги ми изпрати инфо за тридневно велопътешествие някъде из Стара планина. Типично в мой стил не го прочетох внимателно. Съсредоточих вниманието си върху датите. Да, както и да ги броя излизат три дни. В главата ми започнаха да протичат някакви мисловни процеси, в които долових една мощна вълна от задаващи се страхове. Затова веднага я блокирах като просто приех да отида. Какви страхове ли? Това е първото ми велопътешествие. Нямам опит и не знам как ще се справя. А и единственото, с което разполагам за случая е... самото колело. Нямам ни палатки, шалтета, чували, дисаги... и дори не подозирам какво още нямам. Но пък знам, че разполагам с най-важното - себе си и колелото. Затова просто приех и реших да се случи.
Седмица преди похода Оги ми звънна да ми даде дисаги. Като се видяхме той спомена нещо за багажник. Багажник ли? Тази дума се стрелна в главата ми и започна да търси визуални съответствия с моето колело. Не се намериха никакви съвпадения. Включих повторно разширено търсене. No match. Дори и през ум не ми беше минало, че дисагите трябва да ги закрепя за нещо :D Е, все щях да се усетя в някакъв момент. Ами, Оги, аз... такова... не съм сигурна дали моето колело има таковааа... - багажник...
Тук е моментът да спомена, че колелото е в мои ръце и крака от някъде около 10 години. За това време съм го карала максимум 10 пъти. Все в София и на кратки разстояния. Нямах друг познат или приятел с колело, с който да разцъкваме насам-натам.
И така до миналата година. До миналата година, която ми беше една от най-тежките. Влезна в сила една добре зашеметяваща поредица от житейски уроци, сипещи се един след друг в непрестанен порой. Но и да се похваля - оказах се добра ученичка ;) :) И един ден, просто един прекрасен ден го реших - имам нужда да се отделя от всичко, да си дам почивка, да намеря новата си точка на баланс. Така в главата ми изненадващо за мен се визуализира колело на път. И аз на него. Колело на дъъъълъг път. Реших, че искам да отида с някой който и да е, познат/непознат, мъж/жена, дядо/баба, който и да е, но да е ОК да си мълчим. Ей така чисто и просто да си караме и да си мълчим. Както го реших така и мигновено го обявих. Някъде месец след това изникна предложение от неподозирано място - моя приятелка споделила с друга, която се оказа, че познава точния човек. Така се запознах с Оги. С него изминах първите си 80 км извън града - София - Бистрица - Белчин - Дупница. Като абсолютно начинаещ имам много страхове - дистанцията с колите, дали ще ме пазят, а аз дали ще пазя равновесие до тях, как ще карам по нагорнища, дали ще издържа дългия път, дупето ми как ще го понесе, дали не ми трябва някаква специална екипировка, оборудване и още колко други... Когато тръгнахме на път, осъзнах, че повечето от страховете ми са само в моята глава (което не е изненадващо), а за други видях кое как ми е необходимо и как мога да се справя. Беше прекрасно изживяване, в което научих много. Най-вече за себе си.
Така една година по-късно се озовах в ново приключение. Оги ми изпрати покана за велопътешествие и аз започнах да тръпна. Да, разбира се, че на всички около мен им проглуших ушите с тези ми вълнения и тръпнежи, но пък не мога да си го държа само за себе си - трябва да си го споделя с всеки и навсякъде :D
Та до къде бях стигнала...? А, да! - не бях сигурна дали колелото ми има багажник. Оги веднага намери някакви снимки от предното ни пътешествие и видяхме категорично, че нямам такъв. Добре де, ами сега какво да правя? Като не знаеш какво да правиш - споделяш ;) Е, цъкнах си комичната ситуация във фейса и оп! Отговорът веднага дойде при мен в лицето на Иво. Оказа се, че има багажник направо създаден за моето колело. Ах, какъв цвят, каква форма! Че и ръждичката как му приляга. И-де-а-лен!
До тук добре - колело, дисаги, багажник, аз, желание... Нещо друго? А, да! - някакви светлини все пак. Минах през Lidl, който в пролетния сезон има добри велопромоции. След един тегел си излезнах с чифт светлоотразителни ленти. Оказа се, че и лампички имам към тях. Ах, каква изненада! ;)
Ден І
Дойде моментът и за стягане на багажа. Ей го - веднага пак се почнаха тръпнежи, ха това, ха онова, и като бонус - коляното ме заболя. Не може да се каже, че съм напълнила дисагите. Винаги пътувам с малко багаж независимо къде и за колко време. Вземам само най-необходимото. А от него най-много е въображението, а то място не заема ;) Водещата ми мисъл този път беше - незнамколкомогаданосянаколелопонагорнище. Ей тази една дума определи размерите и съдържанието на дисагите ми - две/три тениски, някакво клинче, нещо връхно, книга, ядки, мед, вода. Никакви палаткосъпътстващи атрибути (не че имам де ;)). Така се оказах с две наполовина пълни, а може би наполовина празни дисаги. Остана само да ги пристегна правилно за багажника. Доволна от себе си тръгнах към срещата. И както каза Оги - ако стигнеш до гарата заедно с дисагите, всичко е наред. Е, всичко беше наред.
Обичам изненадите :D Затова и в последните години като пътувам в общия случай не знам с кои и какви хора ще съм. Въобще не питам дали познавам някого. Само като инфо искам да знам колко сме (големите групи определено не са ми присърце). За това приключение знаех, че ще сме 4 или 5 човека. Нито възрасти, нито пол. К'во пък - така или иначе ще ги видя ;) Оказа се, че сме четирима. Запознах се с Алекс и Ева. Първото, което ми направи впечатление е техния багаж. Впечатление от типа "Леле, майко! Аз пък къде съм тръгнала?!". Мислите ми избухнаха в главата като разпиляно от вятъра глухарче. И падайки, след своя експлозивен полет, леко и плавно се наместваха в мен. Разбрах, че са палаткуващи и въображението ми започна натюрмортно картинно представяне на всичките им палатко-необходимости вместени в напъканите им дисаги. Убедена съм, дори ги виждам как скачат отгоре им с цялата тежест на телата си (това е доста относително за Ева...), за да поместят всичките си необходимости за "подзвездитемиенайдобре".
Второто ми впечатление, с което силно ме грабнаха е ръкостискането. Обичам силното здрависване, след което се чудиш дали ще си разгънеш ръката и се стараеш отново да фокусираш с двете очи. Но все пак това показва характер, стабилен и държащ на думата си човек. Разгънах два-три пъти ръката си, за да й влея отново кръв, някои се заредиха с кафета и меденки и тръгнахме към влака.
Успяхме да се натикаме по двама в два различни вагона. Беше малко тегаво, защото нямаше предвидено място за велосипеди. Озовах се с Алекс и добре, че поне той имаше някаква идея какво да прави с колелата, за да минават хората. Признахме си, че и двамата сме имали очаквания и бляскави надежди да дремнем на седалка във влака. Оказахме се прави до тоалетната. Два часа.
Ето ни в Роман някъде към 10 ч., понаместихме багажа и тръгнахме.
Отправихме се към Етрополе.
Първо спряхме в Хубавене, където заредихме телата си с кафе и дисагите с хранителни провизии. Аз за отрицателно време очатках един шоколад и си мислех, че съм приключила, когато Ева ме изкуши с ябълка. Ах, как добре им се получава на Евите това! Винаги минава номерът. Заредих се и аз с ябълки. Точно се нагласихме да тръгваме и ни поръси ситен дъждец. Извадихме си кой каквото си носи за тези приумици на времето и тръгнахме. Толкова добре ни се получи, че направо си минахме между капките :)
Пътят беше истинско удоволствие за сетивата - наподобяващ събуждаща се от дълбок сън джунгла, извиваща буйната си растителност покрай криволичещите богати води на Малък Искър. Като бонус имаше макадамова настилка с антицелулитен ефект и ароматерапия с мека ненатрапчива есенция от акация. Действието се развива под едвадоловимите звуци на течаща вода, богатството на пролетните птичи симфонии и 4D ефект на лек оросяващ дъждец. Истинско пиршество за духа. И всички сетива.
Направихме почивка в Своде, където посетихме и църквата "Св. Никола". А Ева отново ни прилъсти със своята ябълка.
След няколко изкусителни ябълкови резена, пиене на вода и чекване във фейса отново се метнахме на колелата. След няколко километра се озовахме в тихата и топла прегръдка на Чекотински манастир "Св. Архангел Михаил". Той се намира на 1 км от главния път. Бях на косъм да се откажа заради голямото нагорнище, но все пак реших да мина с някоя и друга почивка под претекст, че снимам. Оказа се правилното решение :)
И ето, че твърде скоро, някъде там по пътя след манастира, стана чудото (ах, колко бързо действат тези работи)! Да! Оги ми каза как да си използвам цифричките от двете страни на ръцете. Да разцъквам скоростите. Направо се преродих! :D Така се заиграх да си ги изследвам, нацелвам или просто да си ги връткам - като на ТОТО - залагах дали ще уцеля правилната комбинация :D Първия ден изучавах, втория - налучквах, третия - вече знаех за кой наклон коя комбинация от цифри е печелившата за мен :) Поникнаха ми крилааааааа :D
Отпрашихме за Правец. Красота, красота, красота, но... пристигнахме в Правец. Да, признавам си, градът не ми хареса. Може и да беше от това, че го хванахме пуст. Да сме срещнали 20 човека по пътя. Чак студено ми стана на душата. Седнахме в едно кафене, където имаше хора само на една съседна маса. Като ви казвам празно - значи прааа-знооо! Пийнахме това-онова, тагнахме се тук-там, починаха дупетата и хайде пак на колелата. Оооох!!! Починаха дупетата ли казах? То тепърва започна шоуто... Мислех си с любовна наслада за мекия стол в офиса. Представих си го даже на колелото. Не помогна. Затова стискам зъби, затварям очи за малко и сяяяяя(оххх)дам.
Продължихме към Етрополе. Значииии... ето тук някъде вече ми стана мъгла. Имах лично моя си мъгла. Нещо ми изпи силата. Дали преумората от последните месеци, дали от емоциите, но там някъде започнах да бутам колелото. О, да, имам ясен спомен за бутане, но къде, кога - ей това си ми е бяла мъгла. Спомням си също как някакъв гръм отекна в главата ми, когато Ева сподели "Аз бутането го оставям за утре.". Мооооля?? Искаш да кажеш, че утре ще има повече?! Ахам. Как?! Защо?! Кога?! Нееее... Добре де. Пфуф! Е, значи аз ще бутам още повече.
Стигнахме Етрополе. До тогава си бях ОК, но веднъж докоснала целта се отпуснах и отдадох дух и тяло на умората. Даже лекичко ми прималя, но намерих сили да очаткам още един шоколад. Знаех какво още ще ми помогне да се възстановя. Намерихме заведение за вечеря и още неседнала на стола си поръчах супа и малка мастичка. Няма супа ли? Голяма мастичка. После всичко стана по-добре.
Оги се чу с негови приятели Ели и Сашо, които имат къща в Етрополе с идеята да се видим. Те направо ни поканиха и четиримата у тях. С прекрасна вечеря, домашна ракия, нощувка и вълшебна закуска. И приятната компанията на родителите на Ели и четирикраката косместа игрива Софи, която направо полудя от щастие от всичките тия хора и по всеки остави своите любовни кучешки следи :D Толкова топло ни посрещнаха, че не ни се тръгваше.
Ден ІІ
Отворих очи на сутринта и се заозъртах. Бях убедена, че тя ще бъде тук. Огледах се, но никъде не я видях. Дали не се е покрила някъде или вече е намерила жертва... Реших да проверя под одеялото в краката ми. Поразмърдах ги. Олелеее... Това моите крака ли са? Опипах с ръце обстановката. Мдам, те са. Госпожица Мускулна треска беше при мен. Поопипах още веднъж положението. Установих, че не е толкова лошо. Добре, че станах малко по-рано да се поразходя и да направя малко гимнастика. Съвсем се оправиха нещата. Но виж - за дупето въобще не ми се мисли.
След вълшебните баница и кекс от домакините, и някой друг език от Софи гарнирано с порции всичкосъдържащвсебеси дъх, завъртяхме педалите. Известно време не сядах на седалката. Избягвах този момент. Но така или иначе моменът дойде. Как се сяда на колело - затваряш очи, поемах дълбоко въздух, задържаш го в себе си, мислиш си за чуруликането на птичките, зеленината разпростряла се около теб, при силна необходимост - и за някоя СПА процедура, и едновременно с рязкото издишване сЯ-дАш. Рязко, категорично и със звучно главно Ооооуу!
Минахме през Златишкия проход, който беше затворен. След като са стигнали чааак до там да го затворят, значи е редно да се очакват лунни пейзажи посред бял ден. Дам. Определено. Но пък този път ни достави истинско удоволствие за духа и тялото. Сами сме. Само от време на време минава някой луноход. Времето беше чудно - лека хладна мъглична ни държеше свежи като марулки и далеч от прегряване. По пътя на една от почивките срещнахме двама четирикраки мокри до кости прекрасници. От онези, на които дъхът им е всичкосъдържащвсебеси ღ ღ Получиха по един кренвирш, а ние - мятане с опашки. След множество въздушни и душни целувки продължиха с нас. Тихо, кротко, спокойно. А сърцето ми лупаше ли, лупаше. Самото им присъствие увеличаваше размера на крилата ми.
Обичам почивките. Тук те са с вкус на ябълки. Небцето ми изживява истински възторг на сетивата, когато видя, че велодругарите са спрели за почивка. Досущ като кучето на Павлов, устата ми вече долавя вкуса на ябълковите сокове стичащи се в нея още преди да съм поела резена в ръка. Ето, че спираме и Алекс или Ева вече режат ябълки и раздават. Винаги се нареждам за дажба. Често по няколко пъти.
На една от почивките видях, че съм превозила гратис и ей тоз хубостник. Качил се е на дисагите ми и му се веят очите. Това сигурно е било най-голямото придвижване в охлювения му живот. Охлюв-пътешественик, открил своите нови хоризонти:
Разбира се, отново стигнах до етапа бутане. Реших, че е по-добре да си побутам когато усетя, че скоро ще ми се изчерпят силите. По-добре да започна преди това, защото възстановяването е по-лесно когато не си стигнал предела на умората. По едно време усетих натоварване в кръста. Споделих го, защото като си кажеш все от някъде се намира решение. И ето, че и този път дойде - Ева ме открехна как да бутам, така че по-малко да си натоварвам кръста.
Стигнахме най-високата точка на прохода. Малко отмора и вадене на ръкавици. Аз нямах, затова стоя и гледам как хората си ги вадят. И така - стоя и си гледам. И гледам и си стоя. И о! живот прекрасен! Алекс носеше допълнителни ръкавици. О, Живот! Едни такива поларни и два пъти колкото моята ръка, та пръстите ми могат спокойно да се развихрят за по едно танго вътре. И ей го на - тук започна голямото спускане. А то звучи ето така: Фиуу... Фиуу... Фиуу... Ффффииииииууууууу. Това последното, по-бавното съм аз. Повечко използвах спирачката, че не си падам по високите скорости. Този път спирахме, но не, за да си починем ние, а за да се поизстудят спирачките. Ето такива красоти ни се откриваха.
В бодро настроение и изпълнени с планински въздух гърди стигнахме Златица и нямаше как - ударихме по една чорбица.
Малко ми се посъбраха очите като разбрах, че пак ни чакат нагорнища. Та нали точно слЕее-знАаах-мЕ?! Их значи!
Като за начало пътят беше очарователно добър. Не усещах никакъв наклон. Само вятър в косите, щастливо плавно педаловъртене и разстилаща се свежа зеленина навред :D Дупето също се чувстваше добре. Мисля, че там някъде остана болката или просто тялото ми вече доби формата на седалката.
По пътя се отбихме към един римски мост. Ооооп, лампичка! Това означа почивка. Започва ябълковото слюноотделяне. Но изненадааааа... Никой не се сеща да раздава ябълки? Само аз ли си мисля, че е почивка?
И след това отново се започна - а тук високо завойче, а там още по-високо завойче, а защо да не вземем и още да покатерим.
Ама красоти ли бяха да се опишат... Ето няколко снимки:
Видяхме и бившия рудник Медет:
Споменах ли, че и тук бутах? Специализирах се. Мога да преподавам Плавно славно безаварийно стилно бутане по наклони с осезаемо небесни възходи. И да защитя докторантура.
Няколко завоя по-късно започна емоционалното ми възвишение - пътят тръгна надолу. Юхууууууууу :) Станах по-бърза от вятъра. А да не говорим за другите... Почти се телепортирахме в Панагюрски колонии, което съответно изискваше подобаващо стилно и красиво усмихнато селфи.
Трябваше да се намери някакъв покрив, под който да нощувам. Заедно отидохме до попътното кафене Бети. Честно казано, там малко се поядосах на първата реакция, но няма да ви занимавам сега с това. Важното е, че се намери едно легло. Палаткаджиите разпънаха техните си работи в двора на бунгалото и се събрахме в кухничката да вечеряме. Получи се хубава топла обща вечеря, овкусена със сладко-солени спомени от тинейджърските години. И събирахме лайкове от фейса :D
Ден ІІІ
На сутринта се събудихме под звуците на нестихващия в съседство купон. Събрахме си кой каквото си е разпрострял по полянки и бунгало и си тръгнахме под звуците на Софи Маринова "Стари рани ти отвориииии...". По щастливо стечение на обстоятелствата (така де - поисках ги...) ръкавиците на Алекс отново се озоваха на ръцете ми. Последва супер якото спускане към Панагюрище. Беше доста хладно, имаше вятър, а като сложим и факта бързо спускане от типа телепортиране... Чак ми потекоха сълзи от лявото око. Да, винаги са от лявото око. Ако имаше зад мен кола, трябваше да си пусне чистачките. Спряхме, за да се опаковаме с очила, шалове, шапки и там на кой каквото му трябва да си сложи.
Пристигнахме в Панагюрище. А там народ, народ, народ, народ. Седнахме на по кафенца, сокчета, фрапенца. Тогава не знам как и защо се случи, но ги подуших... Еееех! Мирише ми на куче ღ А как я обичам таз' кучешката миризма ღ Алекс, ръкавиците ти миришат на куче, казвам с изпълнена от радост и възторг душа. Да, не съм ги прал от както ги имам. Олеле! Още по-топло и уютно ми стана. Значи ръцете ми се гушат във все още неотмити приключения и техните попити емоции ღ Можех да ги върна, защото вече нямаше да ми трябват, но исках пак да ги надяна :D
Тръгнахме към Попинци. Пътят отново беше с нас и за нас. Тук вече имаше коли и не малко движение, но съм очарована от шофьорите - видимо всички ни пазеха. Някои даже ни се радваха и махаха :D
Починахме си в Гелеменово на по сладолед и някоя освежаваща напитка. Един дядо мина да ни попита от къде идваме и ни сподели, че и той навремето доста е обикалял с колелото ღ Много е хубаво да извикваш топли спомени в сърцата на хората. И някак ставаш част от тях.
Стигнахме Пазарджик. Отново селфито бе неизбежно :D
Ева попитала неин приятел къде можем да хапнем в Пазарджик и й препоръчаха Рони. Намерихме го с малко въртене и едно питане. Наистина хубаво заведение. Седнахме отвън, а срещу нас на тротоара имаше каменни маси за шах. И якото беше, че имаше играещи. Разбира се, (а защо, за Бога, е разбира се?!) бяха все възрастни хора. Аз си поръчах дългобленуваната по пътя супа. Бира. После пак супа. Оказа се, че панталонът ми е доста разтеглив. По едно време при нас дойде един от играещите шах дядовци. Видял колелата. От къде идваме? Споделихме. Очите му заблестяха като морски фарове, докато чертаеше с поглед маршрута ни. Той също навремето много е обикалял. Водил групи от по 7 и повече човека. Описа ни къде, но аз разбира се не запомних. Повече гледам емоцията на човека и преживяванията вътре в него. Потопих се в миналите му години. Беше хубаво.
Вече трябваше да ставаме за гарата и започнахме да минаваме през тоалетната. В един момент се оказах сама и реших да се поразкърша за малкото път, който ни остава, че доста се бяхме заседяли. Е, точно тогава вече не издържах - хубава музика, открито небе, добро настроение, хубави хора, а не бях танцувала от няколко дни! Разкърших се танцувално :D Момичето, което ни обслужваше накрая - Вени, харесала малката ни групичка и беше много въодушевена. А на танца съвсем се приповдихна духа й - "Вижте, вижте, ей там отсреща един човек танцува с вас" :D Сподели ни, че и тя много иска така да тръгне на път. Някога. Много ми хареса това Вени - фино, нежно, откровено създание. С мек блясък в очите ღ
Тръгнахме развеселени. Сърцето ми беше взело със себе си и дядото, и Вени.
Стигнахме последната велоточка от пътешествието ни - жп гарата в Пазарджик. Сдобихме се с билети и придружаващите ги бири. Този път Ева и Оги бяха измислили схема за проникване с колелата във влака - двете с нея поемаме дисагите, а Оги и Алекс се оправят с велосипедите. Добре ни се получи. И тръгнахме.
Мила слънчева Вени и всички други прекрасни Венита, говорещи с топъл блясък в очите и игрив трепет в сърцето за желаните и очаквани пътешествия на духа и тялото - просто направете своята собствена първа крачка. Винаги ще се намери най-малко още един чифт крака, които да ви помогнат, ако се нуждаете от това. Никой път не ни идва препятствие по-голямо от нашите възможности. А дали познаваме възможностите си...
Най-много да научиш още повече за света в себе си и за себе си в света.
-----------------------
И малко инфо за извъртяните километри за трите дни - общо някъде около 170 км:
✿ Ден І - Роман - Хубавене - Караш - Средни рът - Своде - Правец - Етрополе - 55 км
✿ Ден ІІ - Етрополе - Златица - Панагюрски колонии - 52 км
✿ Ден ІІІ - Панагюрски колонии - Панагюрище - Попинци - Гелеменово - Пазарджик - 63 км
-----------------------
Тук можете да намерите много идеи за маршрути, предстоящи велосъбития, както и да се свържете с Оги (Огнян Стоянов): http://velotouring-bg.org/
ღ
Автор: Деница Ябълкарова
Към всички пътеписи...
Към предходното пътешествие...
Към следващото пътешествие...
А, ако желаеш най-новите творения да получаваш,
със стихове и поздрави сърдечно да се забавляваш,
смело заяви, че желаеш всякакви "pozhelaimi" хубавини
на e-mail contact@pozhelaimi.com
или направи своя регистрация -> тук :)