Да го направим по френски - градините и замъците на Лоара

Да го направим по френски - градините и замъците на Лоара
Май 2017 г.

Малко преди това

Не помня какъв ден беше, но трябва да е бил хубав. Гери ми се обади. Ще ходим във Франция. Имаме план за долината на река Лоара. Хайде идвай. Често така ми започват приключенията - някой е готов с план, а аз се гмурвам. И в повечето случаи не знам къде отивам и с кой точно тръгвам. Чух Лоара, но не я свързах с нищо. Разбрах, че има замъци там. Пфуф! Зачудих се, защото аз хич, ама хич не си падам по замъците. В повечето случаи от редките ми посещения ;) усещам много тежка енергия по тези места. Но пък покрай замъците се сетих, че има и градини. А цветята! Ах! Цветята ги обожавам ღ Та в няколко минутно чудене взех решението. Никак не обичам подмотванията - Да или Не. Да-то дойде много бързо, изненадващо изискано и с нежна пухкава мекота като пролетен цвят.

Ей така цялата затрептях в Да! ✿ ღ

И тъй... започнаха едни писма с програми, планове и разни други съобщения за пътуването. Аз бях толкова ангажирана до уши с други дейности, че успях само да принтирам изрядно спретнатата програма (а този акт се извършва с голяма благодарност към изготвилите я), която със сигурност щеше да претърпи промени (и ги случи няколко дни преди да тръгнем). Успях и да прочета по диагонал някое писмо. Да, ама се оказа, че не съм хванала правилния диагонал, та ето как ми стартира пътешествието - както обикновено, аз съм готова час преди да затворя вратата зад гърба си. Та точно в момент, в който напълно се бях отдала на летаргично единение с дома си, Гери звънна. Дени, къде си? Поглеждам часовника - по моя преценка съм на правилното място в правилния час, но все пак нещо потрепна в мен. Вкъщи. Почти видях как очите на Гери излизат от орбитите си. Дени, веднага тръгвай! Тук има огромни, о!-гром!-ни! опашки на check-in-а! Та както казах - не бях прочела правилния диагонал. Гери е съобщила, че по същото времето, в което е нашият полет има още 3. Е, всяко нещо си има и добрата, а също и много добрата та и още по-добрата страна - таксиметровият шофьор си получи заслужения бакшиш. А наистина на check-in-а не бях виждала такива опашки досега. Разбира се, всичко мина благополучно и точно навреме.

Както се случва и друг път - на летището разбрах кои ще са спътниците ми. Когато се заформи пътуването, бяхме 10 човека. Няколко дни преди началото му станахме 13. Та защо да питам кои ще сме - така или иначе и това е променлива величина ;) И толкова бях заета преди началото, че в диагоналното ми четене на писмата, дори случайно погледът ми не попадна върху получателите им. На летището видях някои добре познати физиономии и сърца под тях, и се запознах с няколко нови. Оказва се, че има и такива житейски изненади - не толкова разпространеното име Таня, може да се срещне цели 3 пъти в група от 13 човека. Та затова в разказа е напълно възможно да намерите следните личности: Таня Киртани, Таня Отмоятакола, Таня Шофьорътотретатакола.

После литнахме. И веднага след това кацнахме. Точно така се случи. Както седнах в самолета, така се и събудих.

Ден І - малко от Шартър, Блоа и това-онова

Кацнахме на летище Париж Бове (Paris Beauvais - на 85 км от Париж). Колите бяха предварително запазени - както винаги Вера и Дари седмици наред следяха цените на rent-a-car-а. Там също има голямо движение, както е и при самолетните билети. Трябва търпение и постоянство, за да се уцели точния момент. Е, уцелиха го! Колите бяха от агенция Sixt - мега яки, дори с меню на български в навигацията! А да не говорим, че си имахме и червено рено за цвят ✿ Разбира се, съвсем подобаващо, то беше за най-голямата ни блондинка ღ

След известно лутане по паркинга и голямо нагласяне, пипане и баене на навигациите, преминаване през няколко бариери, благополучно се отправихме към Блоа (Blois), където е първата ни нощувка. Но преди Блоа в плановете ни се извисяваха кулите на катедралата в Шартър (Chartres) - Нотър Дам дьо Шартър (Cathédrale Notre-Dame de Chartres - дословно „Нашата дама от Шартър“).

Катедралата е на 800 години. Признавам си - на катедралите (а и въобще на повечето църкви) не мога да гледам като на дом Божи и въобще като на дом на когото и да било. Домът за мен е място, в което се чувстваш уютно, можеш да отдъхнеш, да отпуснеш съзнанието си, да презаредиш с чистота енергийното си поле. Катедралите за мен са всичко друго, но не и дом. Харесвам ги като архитектурна забележителност. Впечатляват ме с изключителното майсторство, вложено в създаването им - строят се векове наред, а изглеждат като едно цяло, на което аха ей сега да му е сложен последният камък. Погледът и съзнанието ти постоянно се обвързват с житейски и библейски сцени, които така изкусно са пресътворени в камъка. А витражите... Ах! Витражите внасят съвсем друга емоционална пъстрота на изживяването. Катедралите ме впечатляват и с мащабите, размахът, с който са строени. Възхищавам се на здравината, стабилността им, с която векове наред устояват на всякакви климатични условия. Но като цяло от тях ме лъха грандоманщина, златна пищност, безкраен низ от символи и сцени, които заемат голяма част и пренасищат съзнанието на човек (специфично е и огромното присъствие на демони и чудовища. Имам чувството, че са повече от ангелите). Та така де - не мога просто да се отпусна на подобно място и да се заредя с нещо чисто и светло. И все пак - храмовете се строят на места, които са силни енергийни центрове. Затова насищам за кратко окото с избрани сцени и символи, въздъхвам няколко пъти от омайване пред майсторските ръце, които са се вихрили там, и ако почувствам желание в себе си, намирам центъра на сградата, заставам в средата със затворени очи (за да изключа всичкото излишество от живи и изкуствени форми наоколо) и се оставям енергийния поток да протече през мен. Излизам и отново ставам в единение с Бога в себе си.

А ето тази плочка пред катедралата Нотър Дам дьо Шартър показва, че тя е част от поклоническия път към Сантяго де Компостела, наричан на кратко Камино (Пътят):

Обиколихме катедралата и малко от старата част на града около нея. Срещнахме се с зачатие на лабиринт, първите малки градинки, във френски стил и първия досег на гладни български туристи с фантастичния френски английски. Усещането е дето се казва - един път! :D По-долу ще ви представя направо клипче с всички снимки от деня - Шартър и Блоа.

Намерихме надпис на града, разположен с идеална видимост към катедралата. Харесахме си по една буква - някои я прегърнаха, други се скриха зад нея, трети се разстлаха отгоре й. Цъкнахме си по едно фото и потеглихме към Блоа.

Навигациите ни водеха много интересно - разбирай разнопосочно. Наложи се да включим и трета (говоря за трета навигация в една кола ;)), за да видим кой път ще събере повече гласове. Точно в такива моменти изпъкват предимствата на отборната мисъл - много ме израдва супер добрия тандем на Вера и Ангел като шофьор и навигатор :) Успешно ни закараха в Блоа (а и на всички останали места).

А тя ни очакваше. Прясно накипрена с най-свежите си цветове в началото на пролетта. Колите ни пресякоха моста и срещу нас се появиха нещо като небе, нещо като водопад - фантастично изрисувани стълби.
Оставихме багажите и се втурнахме по улиците. След щателната им проверка, седнахме в... италиански ресторант. Ами да, някак така ни се получи. Заведението е италианско в центъра на френски туристически град... и въпреки това или може би най-вече заради това (знам ли и аз...) нямаше меню на английски. Всеки да се оправя кой как намери за добре. А и Начо - единственият френскодумник в групата ни, го нямаше в този момент. Та така... Всеки запретна каквото можа - ръкави, меню, интуиция, любопитство, глад, жажда и започна да поръчва. Поръчките се случваха със сочене с пръсти, българска реч (защото с английската нещо не им върви на тези сладури), жестове и ръкомахания. Интересното, което може да се наблюдава в такива ситуации е, как хора говорещи си на различни езици като видят, че човека не ги разбира, започват да произнасят по-бавно и отчетливо същите съвършено непознати за другия думи. Но някак се получава. Системата сработва. Очевидно се разбираме на някакво друго ниво. Когато го пожелаем.

Аз си поръчах нещо, на което дори картинка не видях и нито една думичка от изброеното съдържание не ми беше позната. Но! О, сетива! Какво блаженство пристигна в чиния! Останах очарована от избора си. Така и не разбрах какво точно ядох. И неслучайно ще спомена, че срещу мен седяха Марги и дъщеря ú Дани, за които също неслучайно ще вметна, че имат добър собствен бизнес с хляб и хлебни изделия - Елиаз. Много е яко усещането да си в страна като Франция, известна с майсторството си в кухнята заедно с професионалисти хлебари. В моята порция имаше и едно хлебче, което най-вероятно още докато се е носело във въздуха в чиния бе попаднало в полезрението на Марги. Може ли да опита. Еми може, разбира се. Разделиха си го с дъщеря ú (технолог) и изведнъж все едно влязох във филм - само от един залък езичетата и небцата им разказаха какво съдържа хлебчето. В най-големи подробности. И бяха впечатлени от него. А аз - от тях.

По-късно вечерта ни отведе към реката. А тя с мекотата на нощните светлини ни притаи душите ни.

В кратко клипче ви споделям снимки от първия ни ден:
 

Хотелът ни - De France et de Guise Hotel, беше до центъра, в старата част на града. Точно срещу един замък. Относно хотела - удобно е, че е в близост до паркинг, до центъра е, може да ти се падне хубав изглед към отсрещната градинка или замъка. Но пък стаите са от типа - добре е като за 1-2 нощувки, но не повече - нашата беше доста тясна, а тоалетната - ако решиш да се наведеш, все ще се блъснеш в нещо ;) 

Ден ІІ - замъците Шеверни и Шамбор

Оказахме се в една стая с Таня Киртани. Ей това супер добре ни се получава :) Чуден тандем сме - обичаме ранното ставане, изгревите, тишината, смехът, различността си. И въпреки нея (различността ни), доста често сме на един акъл. Така и сега - рано ранили си направихме сутрешната гимнастика с изглед към замъка (така де - да го направим по френски) и се спуснахме като два бистри ручея към водите на Лоара. Но явно днес ни се падна сраменжлив изгрев - свенливо притулен със сиво-сини с бели дантелени одежди, се осъществяваше някъде недостъпно за очите ни. Толкова сраменжлив, че дори любопитството му да ни види не го накара да надникне зад някой небесен пух. Изгревът може да е бил далеч от очите, но важното е, че ни се случи в душите. Изгревът ღ

Споделям ви няколко утринни лоарски мига (кликни на изображението, за да го видиш по-голямо):

След сутрешно ахо-ихи и успешното преброяване на 13 почти събудени човеци, колите завъртяха гуми, навигациите продължиха разнопосочните си мнения и всички се отправихме към първата си дестинация за деня - замъкът Шеверни, Château de Cheverny.

Хванахме чудно време! Лично за мене това е най-доброто време за туризъм - небето бе осеяно с дъждоносци, които свенливо поръсваха земята. Овлажняваха почвата, дърветата, камъните, цветята, езерата. Въздухът придобива една друга плътност, която те поема в обятията си и те понася като излята благостловия през обострената пъстрота на цветове и аромати. Такива дни са истинско пиршество за сетивата.

А и това е един добър повод да се с сдобиеш с най-якия дъждобран от туристическия център.

Както споменах - замъците сами по себе си не ме вълнуват особено. Но понеже Шеверни (Château de Cheverny) беше първият, който посетихме, реших да го поогледам малко повечко тук и там.
Той все още е обитаван. Даже, когато влизахме собственикът даваше интервю за някаква медия. И както се случва винаги в нашата шарена група - влизаме заедно през портата и изведнъж се случва някакъв "взрив", който разпръсква частите ú на малки подгрупички от състваните ú елементи. Та разпръснахме се кой на където му видят очите. А моите бяха впечатлени от няколко неща. Първо - в която и стая, зала да надникна, всички мебели са правени сякаш за джуджета гиганти или за много дребни хора. Та дори за моите 1,58 м извисяване над земната повърхност, всички столове, маси, легла, шкафове и пр. ми се сториха дребнички, като от някоя доста натруфена приказка за мини човечета. В същото време таваните се извисяваха така сякаш ще посрещат колоси. Веднага си представих, ако имаха лампи на тавана... как ще се накачулят един върху друг всичките мини дребни човечета, за да си сменят една крушката. Така де - въображението не си го оставям вкъщи... Другото, което, разбира се, е специфично за замъците - пъстротата и помпозността във всичко. Във абсолютно всичко. Та дори в едно спално помещение - уж трябва да е удобно за сън или... за разни други работи, които не изискват отклоняване на вниманието, та дори там всичко е изпъстрено до главозамайване. Влизаш и баааам! Тресват те в главата от различни страни ярки, контрастни, силни, пълни с вълнения, действия житейски сцени, изляти във виртуозни рисунки по стените. Та имаш усещането, че като затвориш очи, все някой около теб кръжи, пристъпя и почти му чуваш стъпките, гледа те, диша, мисли нещо, което аха! ей сега ще го случи. Като цяло този тип помещения по-скоро обострят сетивата, отколкото да служат за почивка, ама... разбирания разни.

След замъка се впуснахме в истинската наслада за сетивата ми - градините. Леката небесна мрачивина направи контрастите още по-сияйни, въздухът леко влажен усилва ароматите на цялата природа. Всичко става по-наситено, по-осезаемо, по-плътно. Обожавам това време. Обожавам в това време да съм сред природата. Няма какво да ви обяснявам. Направо се потопете в клипа и вдишайте всичките цветове ღ
 

Шеверни е бил вдъхновение за измисления замък в "Приключенията на Тинтин".

Таксата за входа е € 11. За тази цена могат да се разгледат замъка, градините и, при желание, да се хване моментът на хранене на всичките стотин кучета в развъдника (имайте предвид, че там доста мирише, не е препоръчително за чувствителни към "аромати" хора).

Тук споделям и две карти на замъка Шеверни (кликни върху изображенията, за да излязат на голям екран):

Щастливи и доволни се оправихме към следваща си дестинация - замъкът Шамбоар (Château de Chambord).

Той е съвсем близо до първия - на около 30 минути с кола. Стига GPS-ът да е благосклонен към теб... Нашият си поигра отново - а оттук, а оттам, но стигнахме. Макар и на два пъти почти да го подминем.
Шамбор ни посрещна елегантно извисил се с всичката нежност и изящество на белия си камък. Очарова те от пръв поглед и оставаш замаян на място. Чуваш как отекват думите му в теб Спри. Не бързай. Аз съм тук и никъде няма да ида. Погледай ме и се налюбувай спокойно.

Ето го и него в цялото му великолепие:

Знам, че е странно да се каже подобно нещо за замък, но усещането ми за този е някак... семпло. Не че няма от пищността, присъща за всеки замък, не. Но тук тя е поднесена много елегантно, фино, с една мека лекота. Дори градините му - големи зелени площи без бурна и цветна растителност. Простор и простота. Такава, от която душата ти се разтваря като пъпка на роза в топло майско утро. 
Както ви споделих - замъците сами по себе си не са ми присърце. Тръпка са ми градините и усещанията, вибрациите, които съществото ми долавя по тези места, защото те винаги се строят около силни енергийни центрове.
Една от уникалните забележителности на замъка е стълбището, водещо към централната кула. Напомня двойната верига на ДНК, по която двама човека могат да се изкачват, всеки в своята "верига", да се виждат през отворите, но без да могат да се срещнат. Две спирали, извиващи се към един общ център. Свързват това, което е долу, с това, което е горе. А горе беше кулата. Затворена. И терасата - отворена с много място за разходки и гледки. Централната кула предизвика интереса на цялата ни група. Някои решиха, че е параклис, заради стъклописите, които се виждат отвътре. За мен тя е нещо много повече, но няма да излагам тези си размисли тук.

Тук споделям някоя терасна гледка от Шамбор:

След като обиколихме няколко пъти терасата, разгледахме кулите детайл по детайл, се насочихме надолу. Всеки по стълбището, което си избере. Аз се бях изкатерила по едната "верига" на ДНК-то, затова сега реших да се завъртя по другата спирала надолу. Стигнах последното стъпало и спрях. Заковах се на едно място. Почувствах нужда да отида посредата на стълбището - между двете спирали. Застанах мирно, спокойно. Вдигнах глава нагоре и видях как двете спирали като едно цяло се извиват нагоре към един общ център, от който струи светлина. Светлина, която ме облива и вътре в мене се попива. Светлина, която не заслепява, а вътрешните и очи отваря. Тогава затворих физическите си очи. И видях. Видях важни за мен неща, които също няма да споделям сега. Не знам колко време съм стояла така, но не е било много. В един момент зад мен се разнесе Shhh! Shhh!! Meditation! Maditation! Видях момичето зад гърба си преди да отворя очи и да се обърна. Тя беше спряла цялата група деца, която водеше, да не минават през мястото, докато аз очевидно правя медитатион! медитатион! След като се отместих, започнаха да минават един по един и леко, предпазливо, да не би да настъпят някое невидимо същество, и съвсем старателно оглеждайки ме като уникален експонат на изложба.

Това е видимата гледка, която ми се откри в края на стълбището между двете "ДНК вериги":

Та замъците предлагат интересни места за среща. С други хора, същества, познания. Среща със себе си.

И, разбира се, веднага ви споделям клипче с малко снимков материал:

Таксата за входа е € 13, а паркингът - € 6.

Събрахме се отново цялата група и съвсем доволни, всеки взел собствените си преживявания, се запътихме отново към Блоа.
Във Франция сме - няма как да не стане дума за храна. За блаженството, което вкусовете могат да оставят в съществото ти.
Открихме едно ресторантче в центъра на града - Les Arcades. Нахлухме с цялата си мощ и прелест вътре и се запретнахме да изучаваме писмения френски в менюто. Тук персоналът ни изненада с готовност да употреби няколко английски думи. Всеки се зарови в своето меню да търси настоящия си експеримент. Аз реших да заложа на схемата 1:4 или максимум 1:5, т.е. избирам ястие, в състава на което откривам една позната дума срещу 4 до 6 непознати. След известно ровене си избрах. Тръпката какво ще срещнеш в чинията си е отключваща - разгръща цялата ти фантазия, която стремглаво премята възможни и невъзможни картини в главата ти и въпреки това, въпреки всички скоростно преминали диапозитиви с ястия, пак оставаш изненадан от срещата. В чинията ми се озоваха естетично подредени пушена сьомга, полусурова сьомга, хайвер, зелена салата, лимон, картофки и бял сос. Никой път не снимам ястия, но този път не се въздържах:

Възбудиха се всичките ми сетива. Небцето и езичето ми пренесоха цялото блаженство до всяка клетка на тялото ми.

Вечерите се хранехме в туристическите части на града, където една порция с десерт и чашка вино може да ти излезе около € 20-25 с бакшиш. Не е евтино, но удоволствието си заслужава до последното евро ღ

След вечеря отидохме до замъка на Блоа (срещу хотела ни De France et de Guise Hotel) - Chateau royal de Blois, за да гледаме нощно светлинно шоу за историята на Франция. Прожекциите са във вътрешния двор, а сцените се разхождат директно върху сградата, която придобива разнолики форми и цветове в различните етапи от разказваната история. Програмата започна от 21:45 и е с продължителност около 30 минути. Таксата за входа е € 8.50. На входа дават слушалки (не помня дали не искаха пари за тях), с които можеш да си избереш превод на предпочитан език. Аз реших да се отдам изцяло на мелодичността на френския. Заснех няколко сцени, които обединих в един клип. Enjoy :) ღ
 

Ден ІІІ - замъците Амбоаз и Шенонсо, и къщата на Леонардо да Винчи

Денят започна с канадска борба на думи. Е, малко преди това се случи отново онзи сраменжлив изгрев, който се осъществи най-вече в душите ни. След сутрешната ни разходка край река Лоара, с Танчето Киртани се насочихме към кафенето до хотела ни. Нейните сетива бленуваха за едно дълго кафе, а моите - за шоколадово мусче. На пръв поглед лесна задача. Но мисля, че свалихме по кило-две, докато получим исканото. И така... Обясняваш на момчето зад бара с прости английски думи, подкрепени с подобаващи движения. Той съответно ти обяснява твоето обяснение с прости френски думи, подплатени с други движения. После ние отвръщане на неговото обяснение на нашето обяснение с почти същите ни думи, подкрепени с още повече ръкомахания, главокимания, кръгчета в заведението. И в момента, в който аха! и си мислиш, че си надделял и той бам! те зашеметява с ударна доза френски думи с някакви неразбрани от нас ръкомахания. Така след няколко минутна напечена канадска борба на думи с Танчето Киртани седнахме доволни да си отпочинем от таз словесно-ръкопашна битка всяка със своето завоевание - тя с дълго кафе, аз - с бленуваното мусче. Вкусовите ни рецептори потвърдиха, че цялата битка си е заслужавала.

Малко по малко групичката се събра в заведението. Изпълнихме пространството с възгласи и смях. Всеки остави по нещо от себе си и се отправихме към новите ни случвания. Поехме пътя към новата ни дестинация - замъкът Амбоаз (Château de Amboise). Той се намира в град Амбоаз, където също може да се посети и къщата-музей на Леонардо да Винчи, в която е живял последните 3 години от живота си. Пътят от Блоа до Амбоаз е около 40-50 минути с кола. Има възможност за платено паркиране по улиците близо до замъка (на 5 мин. пеша). 

С влизането ни в градината на Амбоаз първото здание, което ни посреща е параклисът Свети Юберт (Хуберт), в който е погребан Леонардо да Винчи. Всички се заковахме на място силно впечатлени. Целият параклис беше изграден в символи. Но най-много ни впечатли силното еленско присъствие. Имаше еленови рога на кулата, елен над входната врата. Въобще беше навсякъде. Някои свързват животното с богомилите. Еленът е символ на търсещите Христос последователи, на самия Христос. Той олицетворява душата, устремена към Бога. Символ е на уединение, чистота на живота.

След параклиса се разпръснахме в самия замък и градините му. А аз като една видна замъконезаинтесована преминах набързо през сградата, като единствено затаих дъх в музикалната зала. Да, това е единственото място в замъците, което дълбоко ме впечатлява. В един миг пред мен оживява цялата стая. Трансформира се пространство с едни просто разположени предмети в друг свят с музикални инструменти с дух, нежност, сила, живот. В съществото ми за миг се случва истински концерт с арфа, пиано, цигулка и още нещо ღ Цялата разцъфнала след това духовно пиршество, се отправих към цветния парк. 

Интересно е, че във френските градини едно и също нещо едновременно ме впечатлява хубаво и ме приснява - изрядните геометрични оформления на всичко, що расте в тях. Парковете едновременно са чисти, уютни, ненатруфени и от друга страна ме смущава човешката намеса да не допуска храстът и дървото да растат свободни със своите собствени форми, размах и дива красота. Всичко се окастря и му си придава точно определена форма, по калъп. Но все пак хубавото е, че има различни типове градини :)

Разбира се, няма да ви оставя на сухо - веднага прилагам клипче с снимки от замъко-градинската ни разходка. Enjoy ღ

Споделям и карта на замъка:

Таксата за входа е € 11.50.

След изхода от едното приключение се отправихме към входа на следващото - имението Клу, в което Леонардо да Винчи е прекарал последните няколко години от живота си. То се намира на 10 мин. пеша от замъка.

Драги ми свежинкари, този пътепис има участта да остане недовършен.
Може вие самите да го допишете със собствените си впечатления :)