Пречките се превръщат в мотивация и любов

Една приятелка наскоро ме пита дали съм тренирала нещо преди, че така бързо и добре са ми се оформили мускули на ръцете и корема.
Затова реших отново да бъда многословна и да споделя това-онова.

Днешния почивен четвъртък.
Вземеш си го, за да свършиш някои задачки от чисто земен характер. Но понеже твоят собствен характер е земно-космичен-летателен-междупланетен, не можеш да си останеш само с тези задачки.

Последните дни бях мега уморена. В изключително разклатена физическа форма. Причините може да бъдат 101, но аз се сещам за 3-4.
Това, разбира се, не ми попречи днес да си направя графика, така че да отида да тичам. Нито пък предните 3 дни да посетя груповите ни тренировки по степ аеробика, боди борд и пилатес. А пък аз си правих което, колкото и както можех.
Сега тука ще речете "Ееее, кви са тия работи? То не се прави така - не трябва да става на всяка цена!"

А то всъщност иде реч за съвсем друго - не става въпрос за никаква цена. Нито пък "всяка цена".
А за желание, усещане и уважение към триединството - тяло-дух-душа.
Сега ще ви върна няколко години назад.

Деница е много жизнено и енергично дете. Обича да се катери по дървета, да се гони с децата, да се върти по лостове.

В нейните 9 години разбират, че тя има някакъв вид епилепсия. Юношеска. Лекарите решават, че освен да й дадат хапчетата, трябва и да я предпазят от евентуални удари в главата и какво ли още не като й забранят да играе физическо. Цели 6 години.

Цели 6 години от нейното израстване и градивно оформяне на тялото.

Цели 6 години тя стои на скамейката в съблекалнята и гледа как момичетата се приготвят с неохота, за да влезнат в салона на изтезанията и превъртат някакви измислени извинения за пропускане на часа.

Цели 6 години тя стои на скамейката във физкултурния салон и гледа как повечето деца играят по задължение и без грам желание.

А тя иска да се впусне като вихър с всяка клетка от тялото й и да усети живота в движението, да се поти, да тича, да пада, да става.

Понякога отиваше при учителката си и я молеше "Моля Ви, моля Ви, поне един път да скоча на козата. Само един път". Учителката със свито сърце се оглежда като престъпник да не би някой да я хване на местопрестъплението. "Само веднъж". Това "само веднъж" за Деница беше като за 50 пъти едно след друго. Цялото й същество лекуваше във всяка една стъпка до, по време и след скока.

Друг път ще се примоли "Госпожо, моля Ви, поне този път да играя волейбола" (а дори волейболът не е сред любимите й игри). Оглежда се. Отново се чувства престъпник, но от сърцето й се чува "Един гейм". Този гейм за Деница е като цели 5 турнира накуп.

И така в годините.

Деница не е особен почитател на футбола, но по стечение на обстоятелствата, се получи така, че това стана спортът, който от време на време можеше да играе безнадзорно. И то само когато момчетата я допуснеха в играта.

Но се случваше и това - Деница си стоеше на скамейката в салона и вкопчваше поглед в Гергана. Тя беше колкото висока, толкова и непохватна. Но пълна със заряд. Влиташе в игрището и всеки знаеше, че трябва да се пази от нея. Не за друго - ами дори самата тя не знаеше какво движение може да произведе.
Деница я гледаше и си представяше, че тя играе. И понякога й се получаваше. ИМ се получаваше - защото наистина се случваше единение. Дори за момент.

Има хора, които неистово мечтаят да спортуват, а не им е позволено.
Има хора, които ежедневно жадуват да направят дори една единствена крачка. Но бастунът или инвалидната количка не им го позволява.

Може да си в най-смотаната си физическа или психическа форма, но движението ти дава криле и колкото и да си се влачил досега, изведнъж намираш крилата си и, макар и плахо, политаш.

Може да намериш една "основателна" причина да не спортуваш днес, утре, 6 или 3 пъти в седмицата.
Но знай, че има хиляди Деници на скамейката, заради които да го направиш.