Същевременно най-лошото и най-доброто

Не съм бягала от един месец и съм загубила форма.
Днес отново се чувствах леко замаяна, но реших да стартирам.
На три пъти се отказвах в 5-километровото трасе.
Първия път, когато спрях да тичам, си мислех: Ей тука ще завия и приключвам преждевременно днес.
Точно тогава чувам зад гърба си човека с късите панталонки (ЧКП) (същият, който преди време беше просто случаен непознат в парка, който ме покани да се включа в тези бягания): Давай, Дени! Давай, мила!

Ох! Как? Как да спра след такава подкана?
Добре. Продължавам.
Тичам. Задминавам го.
После пак се почувствах на ръба на силите си. Все едно ей сега ще се строполя в замайването си.
Спирам.
Чувам зад гърба си ЧКП: Давай по-бавничко, по-бавничко.

Ха! Кога пък съм станала толкова бърза?
Добре. По-бавничко.
Следва поредното нагорнище, на което почти се обезсилвам (общата денивелация на 5-те ни км е 70 м).
Някъде в замайването си чувам собствените си мисли: Ако наблизо отново видиш ЧКП, то тогава продължаваш, каквото и да ти коства това. Ако не - завиваш ей там и се оттегляш.

Еми видях го. През двама човека напред.
И какво да се прави - продължих. Нали стоя редом до думите си.

Преди финала си мислех - Това е най-слабото ми и същевременно най-добро представяне.
Защо пък най-добро ли?
Защото все пак намерих сили някъде дълбоко в себе си да стигна финала. Въпреки всичката слабост, която изпитвах в момента, не се отказах напълно.

А каква бе изненадата ми, когато видях резултатите - днешното ми бягане действително е най-доброто ми до момента!

Снимката с бягащото ми аз, което не знам откъде намери някакви сили да се усмихне, е взета от 5kmrun