Малките победи водят до голямата победа

Днес се извърта точно 1 година откак започнах да тичам.
От деня, в който направих първите си стъпки в бягането.

Една вечер изненадващо ме сполетя желанието да изляза и да тичам.
Без за отлагам го сторих още на следващия ден.

Не съм си и помисляла, че бих участвала в групови организирани бягания.

Днес е един такъв ден:
Алармата звъни.
Трудно повдигам клепачи.
Чудя се събота ли е, работен ден ли е. Общо взето все си ставам в 6 ч.
След кратковременна борба с чаршафите положих стъпала на пода и ознаменувах първата си победа за деня.

В парка се заприказвахме с Владо и девойката му.

Аз: Абе Владо, ти нещо много дръпна напоследък. Много бърз си станал.
Вл: Гледам още в началото да наема, че после вече съм уморен и не става така. А по надолнището е лесно.
Аз: Аз пък по надолнищата се отпускам и особено към финала съвсем бавна ставам.
Вл: Защото никой не те е гонил. Затова

Вярно си е.

Изненадващо откривам мисъл в себе си: Днес искам да подобря всички си досегашни постижения.
И това е втората ми победа за деня - желанието да се надбягам, да се надградя.

Старт!
Понеже последните пъти Владо доста задобря и е по-бърз от мен, реших, че ще тичам след него. Малко по малко го застигнах на едно нагорнище и го майтапя:

Аз: Ха! Ей сега вече ще те мина и ще си сложа отметката, че съм я случила таз работа!

Изпреварвам го, а после му правя път отново да си набере. Ама нещо днес се случва по-трудно:

Вл: Ооохх! Днес нямам много сили.

Хм...
Така ли?!
Знам как ще му дойдат силите на този човек.
И дръпнах напред.
Ей това е стимулът той да си намери някъде скътани резерви от непредполагаеми сили и да даде пълен напред.

Днес досега той ми беше, така да се каже, пейсър, а сега аз влезнах в тази роля.
И това ми беше голям стимул да продължа и да държа едно добро за мен темпо.

Стигнах до участъка с продължителното по-голямо нагорнище. Той ми е най-труден. И всеки път се вторачвам в него и предимно мисля как да го избутам.
Сега реших, че трябва да разсея тези мисли и затършувах в себе си решението как да го направя. А то дойде изненадващо бързо!

Ще броя!
Ще броя крачките си до момента, в който стигна гърбицата, където приключва нагорнището.

Защо пък да броя ли?! Направо не е за вярване, но супер много се разсейвам в тази безкрайно рутинна дейност (броенето).
Затова ми изисква повече усилия за концентрация. Сиреч - идеалният вариант да прехвърля мислите си от "колко е трудно тук" до "203, 204, 205... ох! Докъде бях стигнала..." 500 крачки до гърбицата.
+/- 20-тина крачки разсейване.
Това бе третата ми победа за деня.

После към края се усетих, че започвам да забавям темпото. Тогава се сетих за думите ва Владо за гоненето.
Дойде ми идеята да си представя, че тичам редом с някой и се надбягваме. Така направих едно още по-добро темпо преди финала.

Взаимно си помогнахме в собственото себенадмогване.
Четвърта победа за деня.

Днес не очаквах да е такъв ден до момента, в който стъпих в любимия Западен парк.

Подобрих себе си с 1:11 мин!
Пробягах 5-те км за 26:19 мин.

Най-доброто ми време досега.
Пета победа за деня.

Всяка малка победа води до по-голямата.
Просто се изисква постоянство.

И любов, защото без нея нищо не става.

ღ

-----------

 

 

 

 

 

 

Автор: Деница Ябълкарова

Август 2019